Мексико част първа

Свещените земи на маите и Кацалкоатл

 

В началото на миналото лято от Мексико ме деляха 12 часа полет и една мечта, към която все още не бях готова да посегна. После дойде една книга, след нея още една, После изрекох на глас „Аз пътувам за Мексико“, идеята ми хареса и се чух да поръчвам билет към заветната дестинация. И така на 18 ноември от Мексико вече ме деляха само 12 – те часа полет.

Не знам дали другите спътници са приемали дългия полет, като тежест или неизбежна досада, но за мен тези 12 часа бяха подарък. Те бяха моето време да направя последна настройка към очакваното и неочакваното в необикновената земя на загадъчните маи.

Презокеанските полети предлагат удобството на усамотение чрез слушалки, поларени одеала и онези превръзки, с които си предпазвате очите от светлината. Можете да останете сами в голямото туловище на самолета и да се заемете със собствените си мисли. Малко филми, малко музика, дрямка и времето отминава.

В Мексико сити ни посрещат Луис, нашият екскурзовод и аромата на завърнало се лято. Беше лавандулено синя вечер и от терасата на хотела, точно срещу най-голямата катедрала на града и президентския дворец се откриваше прекрасна гледка – към звездите и към площад Сокало.

Започнахме адаптацията с малко текила и някаква салата, от чийто вкус помня само лютивината.

Топлината, ясното звездно небе и текилата заличиха умората от пътуването и осем часовата разлика. Студеният ноември на София беше немислимо далеч, а в куфара и душата ми дремеше вкус на лято, ваканция и приключение.

Програмата ни в Мексико сити започна с посещения на голямата катедрала, Националния дворец със стенописите на Диего Ривера и невероятно богатата колекция на  Националния антропологически музей.

През първите дни на престоя ни имената на богове, птици, цветя, храни звучаха странно и можехме да ги възпроизведем само до 3 минути, след като ги бяхме чули. После сетивата, в това число и слухът, започнаха да привикват към съвършено различната култура, в която се бяхме потопили. Ярките цветове, силната светлина, човешкото разнообразие по улиците ме плениха веднага. Нямаше нужда да разбирам, за да харесвам този друг и чуден свят. Знаех, че щом сърцето приема и хареса, то умът ще го последва.

Пъстра, като черга, като цветовете на Селвата и перата на птицата Кетцал, ярка, като слънцето и звездите на мексиканското небе се оказа историята на Мексико. Изтъкана е от митовете и легендите на корените племена. Затова е неподражаема и завладяваща, като всичко, което иде от времената, когато Боговете са творили заедно с хората. Ще разберем ли посланията им? Надявам се. Моля се. Мечтая и искам това да стане. Без повече жертвоприношение на народен дух и памет.

Може би в най-концентриран вид историята на Мексико достигна до нас чрез платната и стенописите на Диего Ривера. Големият художник на Мексико е успял да излее в цвят и форми всяко величие и падение, всеки възход и унижение на древните цивилизации в Централна Америка. С неподражаем размах,  дързост и откровение той е преразказал и запечатал раждането на новата раса. На огромни пана, по стените на президентския дворец в Мексико сити, Диего Ривера е възпял Боговете на древните и хората, призвани да приемат и предават посланията им. На тези пана ще видите всички символи на Мексико – птицата Кетцал и дървото на живота Сейба, дървото Пуре Печа, от което се прави памук и каучук, а от дървесината му се изработват най-добрите китари. Шамани извършват ритуали, посветени на Венера, царе на маи, толтеки, самотеки, тотнаки говорят пред народите си. Люшват се полета с царевица. Ще доловите шума по тържищата на древните градове, където майсторите занаятчии тъчат, коват и плетат различни предмети. Оживяват обреди и церемонии. От паната ви гледат боговета на царевицата и на дъжда. Оживяват позорни сцени на търговията с роби – избирането, жигосването и плащането на робите, преди новият им господар да ги отведе. Разказвачът Ривера показва и раждането на новата раса – метисо/синеоко бебе с матова кожа/. В едно от паната, художникът е изобразил и себе си, като жена. В художествения епос на Диего Ривера присъстват и ключовите имена в мексиканската история. Бенито Хуарес – първият индианец – президент на страната. Годината е 1861 година. Тогава е основана и първата масонска ложа в Мексико. В резултат на нейните действие страната има за президент индианец. Завоевателят на Мексико – Кортес е изобразен на бял кон и с горда осанка. Две години са нужни на Кортес, за да покори ацтеките и тяхната столица – Теотиуакан. На помощ му идват предателството на 7 вражески племена и епидемията от дребна шарка. Когато влизат в свещения град на ацтеките, испанците са изумени от неговите мащаби, от величествените градежи и перфектната геометрия, която оформя улици, площади и кварталите му. Това обаче не ги спира да унищожават всичко, до което се докоснат – ценни книги, документи, храмове. Започва зловещ период на покръстване, през който от 65 до 70% от местното население е избито. Мексико сити става столица на колония – вицекралство в продължение на 300 години. Приемането на новата конституция, утвърждаването на католическата църква, войната със САЩ, в резултат, на която Мексико губи 55% от своята територия, борбата за независимост, революционера Панчо Виля – всичко това Диего Ривера разказва с четката и изплаква със сърцето си.

Изпитах необяснима топлота и сърдечност към онези, върху чийто гръб и съдба е изкована историята на тази страна.

По време на пътуването срещнах и общувах с индианци от различни племена. Невъзможно е от първи прочит да проникнете отвъд премерената любезност, която върви в съчетание с някаква вътрешна сила и сдържаност. Непрекъснато сравнявах лицата на днешните маи с тези, увековечени по картини, колони, стели, фрески и стените на храмовете. Същите носове, очи, косите пристегнати в опашка или висок кок, същия ръст. Само духът се бе затаил някъде из лабиринта на преследване, робство, избиване, наложена изолация, бедност. Ще се събуди ли този дух? Знам, че щом духовните водачи на съвета на маите търсят пътя към него, ще го намерят. Знанието никога не се губи. То само трябва да се рестартира. И дано този път е за доброто на планетата ни и за наше добро – нейни временни пасажери.

В Националния антропологически музей получаваме втория си бърз и нагледен урок по история. Огромните и многобройни зали на музея са приютили хиляди артефакти, откривани из цялата обширна територия на древните цивилизации на Централна Америка. Първите общности се появяват на територията на днешно Мексико около 1500 година преди Христа и основното им препитание е земеделие. Сечивата са от камък, животински кости, рогове и дърво. Терасирали са хълмистите местности и са изграждали нещо, като изкуствени градини, които  наричали чинампас. Чинампас са площадки, покрити с плодородна почва, които се издигали над езерата и блатата, стъпили на дъното, посредством здраво набити колове. Тези изкуствени земеделски полета били толкова плодородни, че давали по 3 – 4 реколти годишно. Терасирането на хълмове и изграждането на чинампас еднозначно говори за едно добре организирано общество. Основната култура преди и сега, за всички индиански племена в Мекско и района на Централна Америка е царевицата. От нея местните приготвят над 50 продукта. Колко значима е била царевицата за маите говори факта, че си имат Бог на царевицата. С него са свързани вярвания и ритуали за плодородието на майката Земя. С времето и развитието на общностите тези, които показвали на другите как да обработват земята, как да я умилостивяват и да се справят с природните стихии и боговете, които ги управлявали се превърнали в техни водачи. Така се заражда жреческото съсловие. С нарастване на обществената им роля, жреците започват да изискват племената да плащат данък за общосттта. Като данък, царете събирали продукти и храни, произвеждани в района, където дадената общност живеела. Тази практика се утвърдила през вековете.

От около 1500 до 200 г.пр.Хр. в Мексико се появяват първите социално диференцирани цивилизации. Една от тях е тази на олмеките, населявали днешните щати Табаско и Веракрус. Олмекските градовете се появяват около 1200 г.пр.Хр., а апогея на своето развитие достигат около 700 – 400 г.пр.Хр. Център на олмекската цивилизация е Ла Вента, град издигнат над тресавищата на Табаско. Градският център на Ла Вента включвал церемониален комплекс, където жреците умилостивявали божествата и природните стихии. Градът е притежавал система за изкуствено напояване, тържище, множество храмове. Размерите на Ла Вента, говорят за организирано политическо и религиозно ръководство на града и общността. В периода си на разцвет градът е имал около 18 хиляди жители. Олмеките са имали свое йероглифно/картинно писмо.

Визитната картичка на олмеките са изваяваните от камък огромни глави, оцеляли до наши дни. Всяка от главите е висока по 2,5 метра и тежи около 4 тона. Друг символ на този народ са малките обсидианови фигурки. Очевидно негроидните черти на огромните каменни олмекски глави са дали основание за хипотезата, че тези племена са се преселили в Централна Америка от Африка. Засега обаче тази хипотеза не се радва на особена подкрепа.

Сред пластиките от обсидиан и каменните фигури от онази епоха, като особено важна за олмеките, се откроява фигурата на ягуара. Много често той е представян с тяло на човек. Символиката на ягуара–човек се е разпространила из всички земи на ранно Мексико. Ягуара–човек е олицетворявал цяла система от религиозни представи и вярвания, свързани с божествата покровители на дъжда и плодородието, с Бога на Земята. Заради тази си двузначност, често той е изобразяван с две глави, а на гърбът си носи нещо, като урна за жертвоприношения.

Към средата на първото хилядолетие преди Христа, олмеките внезапно изчезват, а причините за това остават забулени в тайна и до днес. Дали са покорени и прогонени или просто са имали проблем с изхранването на народа си – това са само догадки. Фактът, който е еднозначен е, че са изиграли огромна роля при формирането на различните общности в Централна Америка. Безпорно доказателство за това е, че цивилизациите, които изгряват на сцената на историята след олмеките, са взаимствали техни идеи, практики и ценности. Именно Олмеките даряват света с ритуалната игра на топка с ръце, която става част от културата на всички индиански цивилизации в Централна Америка. Пак на олмеките се приписва и въвеждането на човешките жертвоприношения, като дар към боговете. Много след олмеките обсидианът продължава да се цени по-скъпо и от златото като култов камък и за другите цивилизации в тази част на света.

Класическият период в развитието на Централна Америка е свързан с други две групи племена, които достигат необикновен културен, архитектурен и научен разцвет. Това са ацтеките, които изграждат своята империя и градове в мексиканската равнина и маите, които основават своите центрове в Юкатан, но проникват и в земите на днешна Гватемала и Белиз.

Разхождам из залите на Антропологическия музей и се опитвам да събирам спомени с фотоапарата, да запомня всеки олтарен камък, статуя, стрела, странните изображения по ритуалните предмети. Невъзможно е. Единствено възможното е да позволя на сърцето да сканира и запечата това великолепие, криещо толкова много въпроси и загадки. Какви са били хората, скрити зад легендите и митовете с толкова сложни сюжетни линии? Какви са били мислите и чувствата им вън от сянката на ритуалите и правилата на общността? Защо са прибегнали към объркващите и заплетени кодове, зад което са скрили знанията и пророчествата си? Как е възможно с цялата ни технологична напереност и глобалните мрежи да сме така безпомощни пред каменния разказ на епохи, които надменно наричаме доисторически?

Навън, на висок над 30 метров пилон, 4 ма мъже, облечени с индиански костюми висяха и се въртяха с главите надолу, завързани само за единия си крак към въже и чрез него към металния стълб.  Докато се въртяха и бавно се спускаха към земята, свиреха на непознати нам дървени инструменти приятна жизнерадостта мелодия. Помислих си, че май повечето неща в нашата цивилизация висят така – с главата надолу и без обезопасителни въжета, и ако понякога музиката свири, то е за да не чуваме ударите и въпросите в сърцата си: Кои сме? Защо сме? Накъде вървим?

Очевидно древните цивилизации на олмеки, маи, толтеки, ацтеки са имали отговори на всички тези въпроси, които ние приспиваме с ежедневието си на оцеляване.

Потърсих за себе си думите на Мексико. Яркост, контраст, магнетизъм и разнообразие това е общия знаменател, под който мога да подредя всичките си мисли и чувства, които тази земя събуди в мен. И още нещо, вън от всякакви скоби – усещане за свобода, въпреки всичко, което историческите хроники са запечатали за превратностите в историческото развитие на Мексико. Контраст и разнообразие в природата, в градския пейзаж, етносите, в езиците, които и днес местните индианци говорят. Контраст в стандарта на живот, в бита и представите за бъдещето. На територията на Мексико живеят над 120 народа, племена и етноси.

Дълбокият вътрешен сблъсък между огромните икономически и бизнес интереси от една страна, и културно-историческите корени и традиции от друга, е породил крещяща бедност и изостаналост в някои райони на страната. Автобусът ни преминава покрай бараки, често без врати и прозорци, само с леки завеси. Покривите са ламаринени и с камъни по тях, като предпазна мярка срещу ветровете през дъждовния сезон. Осъзнах, че отмествам фотоапарата  при гледката на крайна бедност, не защото не мога да я призная, а защото ми е трудно да я приема. Помислих си, че в жалките подобия на къщи, може би живеят наследници на гордите маи, че заради тяхната истории, знания и наследство  прелитаме през океани и континенти, за да се докоснем до величието на култура, която вълнува въображението и духът ни на същества, търсещи истината за своя произход, път и мисия.

Екскурзоводът разказва, че в щата Табаско се намира едно от най-големите находища на нефт в страната. Това е била земята на Олмеките. Много от техните светилища и градове са станали жертва на нефтената индустрия. Древност, святост, корени и самобитност са пометени от всепобеждаващата сила на парите. На практика коренното население  е неграмотно, лишено от достъп до здравеопазване и социална подкрепа. Но то оцелява. Оцелява благодарение на вековната си свързаност с майката Земя и природата. Оцелява, защото древните му богове го напътстват и днес. На тях се молят за дъжд и за повече царевица в полето. На тях представят новородения член на общността и пак на тях благодарят за своето Тук и Сега. Тези хора познават танца на годишните сезони и на безкрайността. Те все още се покланят с благодарност на звездите, на бащата Слънце, на майката Луна и на магичната Венера.

Моята приятелка мексиканка Делия, млада шаманка и духовно просветен човек ми каза:“Има нещо много специално в моя народ. Той оцелява, защото  коренът му е здрав и жилав. Нещо повече –  той се пробужда от силата на този корен.“

Усмихвам се и кимам с разбиране. Искам Делия да е права. Заради своя народ и заради надеждата, че живият корен на българите ще подхрани настоящето и на моята страна.

 

One Comment:

  1. Unapralleled accuracy, unequivocal clarity, and undeniable importance!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>