Филипините част втора

ФИЛИПИНИТЕ – УРОЦИ НА СЪРЦЕТО

Втори урок:
Не можеш да се изкачиш на платото на радостта, ако не освободиш краката си от въжетата на гнева, завистта и суетата, които те държат привързан в ямата на вечното недоволство.

 

Още след първите два дни прекарани в Медицинския център на Багио, ритъмът, определен от визитациите на лекарите, сестрите и лечителите се превърна в наше ежедневие. Приех това ежедневие, като нещо естествено. Чувствах, че животът изисква от мен да бъда тук и сега, в Багио. Не се замислях за хилядите километри, които ме деляха от моя континет и моята страна. Знаех, че близките ми са добре и това ми беше достатъчно. В момента животът ми следваше друга линия и аз просто я приех. Знаехме кога влизат сестрите да проверяват състоянието на О., кога е обяда. Бързо се научихме само по аромата да разпознаваме менюто. Беше вегетарианско и вкусно.
Сеансите с лечителите престанаха да изглежда чудо, а подобрението и резултатите идваха естествено и бързо. Те се превърнаха в опорна точка в дневника на надеждата, който пишехме всеки ден. В него вписваме всяка промяна, всеки знак на подобрение, както и плановете за времето, когато болничната стая ще е само кадър от тежкия урок на съдбата, през чиито тунели О. сега се промъкваше. Всяко ново движение с ръка, всяка стъпка по коридорите на болницата, всяка проява на физическа сила и контрол над тялото беше истинско чудо и победа, които изпълваха сърцата ни с възторг и благодарност.
След вечерния сеанс аз вземах такси обратно към хотела, а бащата на О. оставаше с нея, докато физическата умора не го принуждаваше да си почине. По пътя към хотела, таксито преминаваше през кръгово, украсено с големи светещи пеперуди. Очертаните с цветни ленти крилца сякаш трепкаха, но не за да отлетят, а за да се задържат на земята и да радват вечерните минувачи. Харесваше ми да наблюдавам през прозореца на таксито хората, насядали в малките ресторантчета, струпани около количките за плодове или насядали на тротоара пред малки сергии, продаващи всичко ненужно, за което дори ви е трудно да се сетите Гледах ги как си общуват, усмихват, притичват от своята сергия до тази на съседа и обратно, и се сетих за онзи въпрос, който обикновенно звучи, когато сме доволни от съдбата “Колко му трябва на човек, за да е щастлив?“
В Багио се сблъсках с детайлизирания отговор на този въпрос – да станеш сутринта и да посрешнеш изгрева, да извървиш дългите алеи на някой парк, да се изкачиш на някой връх и от там да погледнеш към дребнавото в живота, да опиташ непозната храна и се насладиш на новия вкус, да спреш пред уличен музикант и да затананикаш с него, да се качиш на въртележка и да се почувстваш птица. Да бъдеш жив – тук и сега, без отлагане и без планове. Божеее, трябваше ли да дойда чак на Филипините, за да разбера със страшна сила, че най-глупавото нещо, с което си губим времето, са плановете за Утре. Имаме на разположение само мига, върху който можем да рисуваме мечтата си. И защо потънали в претенциите за бъдещето пропускаме да упражним тази своя единствена власт, рожденно право и дар – да изживеем мига? Таксито ми беше, като чуждопланетарен кораб, от който наблюдавах живота на едни по-различни хора, които все още разпознаваха в сърцето си магията на мига.
Адаптацията към живота ни Багио, включваше и опознаване на живота в града, на навиците и особеностите на местните хора.
Оказа се, че единия от двата местни мола, под гръмкото название „Гранд Мол“ има доста по-широки функции от тези на търговски център. Тук намерихме единствения интернет клуб на града, в който за смешно малко песос можех да напиша писмо, да изпратя документ или да принтирам такъв.
По откритите вътрешни тераси на мола, буквално на всеки етаж се вихреше кариоки шоу. Млади момичета и момчета вземаха микрофона и запяваха жизнерадостни и ритмични парчета. Около тях се образуваше група за подръжка, която изразяваше одобрението си с танц под ритъма на музиката. Наблюдавах естествените им и грациозни движения, зачервените от вълнението и топлината бузи, по детски грейналите очи. Улових се, че и аз се включвам в ритъма. Нима радостта е „заразна“? Защо не „впръскаме“ в страната си точно този вирус вместо завист, страх, недоверие, отчуждение? Кога и как повярвахме, че радостта и щастието не ни приличат, че не са ни „по джоба“…?
Насред гъмжилото от хора и звуци се почувствах безпричинно свободна и щастлива. Можех да запея с младите девойки, стига да знаех думите. Но не ги знаех и само тананиках. Пред Мола имаше изградена площадка за скейтбордисти, която ежедневно събира майстори на дъската. За радост на феновете се организират импровизирани съзтезания. Без напрежение, без агресия, без крясъци. Момчетата търпеливо изчакваха реда си, за да впечатлят с уменията си. Останалите аплодираха всеки скок, завъртане или някаква сложна фигура.
Молът беше мястото, където сменях долари за песоси, където можеш да намериш всякаква важна дреболия, като адаптер за зарядно, да хапнеш местна, японска, китайска или европейска кухня, да пиеш кафе със сладки от кокосово брашно или папая, да пробваш най-страхотните фрешове от манго. Чашите са огромни, вкусът – отличен, а аромата завладяващ.
Един ден, докато се мотаех, за да мине малко време преди да се върна в болницата, разпитвах продавачките в сувенирен магазин, какъв е идеалният подарък за филипинките. Научих, че ако искам да направя подарък на местна дама, той трябва да бъде красиво опакован. Предпочитаните нюанси са розовите, а придружаващата картичка на цветя или сърчица е задължителна. Добър вариант е телефон, украсен с камъчета, гривна, икрустирана с камъни или перлички, рамка за снимки или всякакви аксесоари за коса. Но по-важно от самия подарък е опаковката. Трябва да си личи, че сте я избирали специално и сте положили усилие да направите подаръка много личен. Слушах младото усмихнато момиче, което ми даваше съвети и си представях моя маратон за подаръци по Коледа. Обикновенно в началото има елемент на забавление, но после пазаруването придобива хаотичен характер, с нотки на досада и тичане с препятствия в последната минута, защото все има някой добър съсед или колега, който съм пропуснала от предварителния списък. След това започва манифактурно опаковане, а добрите намерения да има за всекиго по нещо специално остават в графата „догодина“.
Тук обаче Коледата е много повече от една семейна вечер. Това е религия в религията. Филипинците празнуват Коледа през всичките месеци, в които има буквата „Р“. Представяте ли си? Подготовката за празника започва далеч преди датата 25 декември. Улиците и къщите потъват в украси – венци, фенери от оризова хартия или тънък плат, свещи, фигури на Светото семейство, гирлянди. Подготовката на подаръците заема специално място в ритуала. Подаръци си разменят не само в семейството, но и съседи, колеги, децата в училище. Всеки и всичко се подчинява на празника.
Ели и Джорж разказваха, че Коледа е празник, за който хората тук се готвят цяла година. Първата празнична меса е рано сутринта, още по тъмно. Свършва към 10, а после семейството се събира на празнична закуска. Идват гости – роднини, съседи, приятели. Всеки носи някакъв пай или специални коледни сладки. След залез запалените фенери напомнят на звездите, че празникът все още е в домовете и сърцата на хората. Хиляди трептящи светлинки, които превръщат улиците на града в луна парк. Преведено на езика на звездите, тези малки земни пламъчета означават: тук все още има обич, а животът е почитан и приет като дар.
Колкото повече наблюдавах местните хора, слушах местна музика/ момчето на рецепцията ми даде две-три имена на известни техни изпълнители/ и научавах за традициите, все по-натрапчива ставаше мисълтта за трудно обяснима за мен прилика между филипинците и мексиканците. Знаех общо известния факт, че са колонизирани и християнизирани от испанците, но все пак усещах нещо много мексиканско наоколо. Това усещане стана още по натрапчиво след посещението на галерията на Бен Каб, най-известният филипински художник, нещо, като мексиканския Диего Ривера, но в по-нови времена. В изненадващо голямата и модерна 4 етажна галерия бяха представени и творби на други филипински художници. Цветовете, чувствеността в женските портрети, в пейзажите, в платната , показващи селяните по оризовите полета и пазарите, всичко ми напомняше за Мексико. Същата вечер реших да споделя впечатленията си с момчето от рецепцията. Дори и да греша, аз съм чужденка и ми е простено. Започнах с дълго втъпително слово, но още преди да стигна до същинския въпрос – какво общо имате с мексиканците, момчето ми се усмихна, както винаги мило и кимна утвърдително с глава: Yes, Mam. You are right. There is a historical connection between us”. Разцъфтях в усмивка от зле прикивано задоволство: „I knew it! I knew it. But tell me why I am right?”
– Ще Ви дам да прочете една малка книжка, за историята на Филипините, ако мадам не е много уморена.
Кимнах активно, мадам не е уморена. И без това вечерите бяха дълги, без телевизор и без скайп връзка с родината. С други думи – мадам е свободна да чете, каквото си иска.
Момчето сервира вечерята, а после изчезна в офиса зад рецепцията да търси въпросното книжле. Беше наистина малко – около осемдесет страници. Изданието беше старо и книжлето явно доста пъти е било използавано за подложка на разни тежки предмети. Следите по него бяха повече по корицата, а страниците не подсказваха някакъв небивал читателски интерес. Заглавието обаче заковаваше в десятката моето любопитство: „Историческите и културни корени на филипинците“. Регистрирах гъдел на задоволство в стомаха и причината не бяха задушените и ароматни зеленчуци с ориз. Погълнах порцията, благодарих за съдействието и се прибрах в стаята си. По студентската методика на „диагонала“ започна да прелиствам страниците, за да търся ключовата дума Мексико или мексиканци. После се сетих за по-краткия път – да прегледам съдържанието. Там се мъдреше цяла глава, която се казваше: „Повече мексиканци, отколкото предполагаме“. Чудничко.
Накратко казано усещанията ми са били вярни. Текста започваше така: “Въпреки, че изглежда невъзможно, защото между двете страни има повече от 10 000 мили, има факти от историята, които показват влиянието на Мексико и на мексиканската култура върху развитието и съдбата на Филипините“.
Оказа се, че тънката червена нишка на връзката между Филипините и Мексико започва още през 1565 година, когато Андрес де Урданета се отправя да търси път от Филипините до Мексико. След като постига тази си цел, той предприема плаване до Испания, за да сподели с крал Филип своята брилянтна идея, вдъхновена от Колумб – създаването на търговски път между Изтока и Запада. Крал Филип не се поколебал с подкрепата си и още същата година първите галеони са на вода между Манила и Акапулко. Търговският път Филипините -Мексико се превръща в реалност, а обмена на стоки между Азия, Америките и Европа в сериозен източник на богатства за испанската корона и предприемчивите търговци.
Така Манила става официалният търговски център на Азия към Европа и Мексико, а Акапулко е търговската Мека на Америките към Европа и Азия.
Кръстосващите между континентите галеони превозвали стоки закупени от търговците на Манила в Китай, Индия, Япония, Индонезия и други страни на Азия, които вече дори не съществуват на нейната карта.
През 1593 от всяко пристанище по този търговски път тръгвали три галеона. По някакви причини, крал Филип издал заповед, която ограничавала броя им до 2 галеона годишно. Жаждата за печелби принудила търговците да поръчат на корабопроизводителите големи плавателни съдове. Така се появяват най-впечатляващите за времето кораби, а търговията продължила да процъфтява – фин порцелан от Китай, подправки и манго от Филипините, платове и подправки от Индия…Освен стоки, галеоните превозвали и роби от Индия, Бирма, Индонезия и Минданао – Филипините. Те били откарвани до Мексико, а там продавани на пазара за роби. Така испанците – новите господари на страната запълвали недостига на работна ръка, причинен от епидемиите, които европейците донесли в Мексико.
Следва най-интересното. Първите военни отряди, изпратени да колонизират Филипините, новата перла в короната на Испания били съставени от мексиканци и мексикански креолци. И днес във филипинските диалекти са запазени думи, чийто корен е езикът на ацтеките. Запомних само три от тях:
Nanay – мама, Tatay- татко, Palenke – пазар
Отново мексиканци вземат активно участие в борбата на филипинците за независимост от испанската корона. През 1822, точно след като Мексико си връща независимостта, мексиканския метис/смесица на индиански и испански гени/ Андрес Новалес с повече от 100 революционери възстава срещу испанското управление. Той е убит, голяма част от неговите подръжници са заточени из южните острови на архипелага, а възстанието е набързо потушено.
Мексиканец е и първият епископ на Манила, изпратен от папа Грегори 12 – ти, а епархията е поставена на подчинение на наместника на Ватикана в Мексико. Името на този епископ е Доменико Саласар. Божият служител успял да спечели уважението и доверието на филипинците, застъпвал се за тях срещу робството, експлоатацията, тиранията и грабителското отношение на колонизаторите. Имало и други мексикански епископи на служба във Филипините – Франциско Замудио, Мигел Поблете и Николас Салдивар. Подобно на своя предшественик те се борели за повече човешко отношение към местните жители, за толерантност към техните културни корени и традиции, за ненасилствено приемане в лоното на католическата църква.
Това, че интуициата не ме е подвела вече нямаше никакво значение. Бях развълнувана от един друг факт, който историята не отчита. Испанците налагат католицизма на индианските племена в Мексико със силата на оръжието, палежите и разрушението. Потъпкват, поругават и унищожават безценно писмено, архитектурно и културно богатство, създадено от маи, ацтеки, толтеки, олмеки…Изумително знание и пророчества изчезвали в пламъците на публични клади. Грандиозни храмове се превръщали в купчина камъни, само защото испанците не разбирали до какво се докосват. И ето я най-значимата връзка между Мексико и Филипините – състраданието.Навярно мексиканците, минали през ада на унищожението, палежите и робството, са се опитали да провеждат христианизацията на Филипините по един по човешки и благороден начин. Затова и първите епископи на Филипините са проявявали разбиране, търпение и съпричастност към местните индианци, които е трябвало да бъдат покръстени във вяра, непонятна, нова и чужда за тях.
По ирония на съдбата, точно изстрадало Мексико се превърнало в омекотяващата буферна зона между индианците на Филините и новата култура, наложена от Испания. Уважението към истината изисква да отбележа, че днешните филипинци са искренно и дълбоко вярващи хора. Във вярата им има нещо чисто и прекрасно наивно, в което съзирам оцелелите корени от доиспанската им история. Христянството е попаднало, като чисто зърно в чистите сърца на тези хора и е родило едни от най-големите дарове на живота – доброта и сърдечност. Нямах нужда да чета повече и затворих книгата.
Колкото до историята – за пореден път разбрах, че тя не е просто низ от факти. Зад всеки факт стои реална човешка съдба. Историческите събития, като огледало/понякога криво/ отразяват личните уроци на участниците в тях и наученото от сърцата им. Добро или зло, възход или падение са карти, които едничък Бог държи в ръката си и ни предлага да избираме. Чрез този избор ставаме съавтори на съдбата си.
На следващия ден утрото настъпи с ярък изгрев и свеж утринен полъх от планината. Удоволствието от сладкия аромат на папая и манго за закуска, подсили очакването за добър ден. Пиколото вече знаеше режима на деня и като ме видя да се запътвам към него грейна в усмивка:“Такси за медицинския център, мадам?“. Благодарих за досетливостта и излязох пред входа да чакам таксито. Денят вече беше разлистил всичките си цветове и нюанси навън. Чуваше се песен на птици, музика от нечий прозорец, а планината се кипреше сочна и зелена срещу хълма на „Зелената долина“. Затворих очи и отправих към Всевишния кратка молитва:“Господи, Ти ни подари прекрасно утро. Моля те, нека и денят да е добър!!!“ Добър ден означаваше О. да има приток на нови сили, да движи по-уверено лявата си ръка и да направи кратка разходка по коридора на болницата. И денят оправда това очакване. Часовете течаха спокойно, а надеждата беше раздвижила пластовете на доброто настроение в болничната стая. Коментирахме подходящи режими на хранене, четях на глас от книга, която носех със себе си от България, правехме списък на книги, които О. щеше чете, щом се върне. Следобяд, уморена от емоции и лекарства тя заспа, баща и остана при нея, а аз се отправих към любимата ми малка градинка за медитации, в близкия до болницата парк. Това местенце издигаше невидима преграда между мен и околния свят. Мислите ми преставаха да хлопат врати из лабиринта на съзнанието. Меката пелена на покоя обгръщаше всичко и един оловен войник ритуално изключваше всички часовници на планетата. Знаех, че тогава и само тогава мога да отскоча на гости на Вселената. Беше прекрасно…
И така този следобед, кротко се седях на любимата пейка срещу надписа „сила“. Бях си затворила очите и се канех да се отдам, както казва приятелка, „на медитативна дрямка“. Никога не знаеш кое ще настъпи първо-дрямката или медитативното състояние. Точно тогава усетих до себе си нечие присъствие. В парка има достатъчно много пейки и не се налагаше някой да споделя моята. Отворих очи да видя натрапника. Беше възрастен мъж, за което го издаваха спокойния и дълбок поглед, бръчките и по старчески сухото тяло. Косата му беше черна, със съвсем леко прошарване при слепоочията.
Усмихнах се доколкото можах мило и отново затворих очи, за да покажа, че сме тук, за да си мълчим дружелюбно. Човекът явно неразбра междуконтинеталния сигнал, който му изпратих и попита:
– От къде сте? На ваканция ли сте тук?
Постарах се да бъда любезна, без да отварям очите:
– Не точно, но мисля, че е прекрасно място за ваканция.
После чух нов въпрос:
– Молите ли се?
Сега вече отворих очи и погледнах към съседа си по пейка. Очите му ме наблюдаваха със смесица от детско любопитсто и снизходителност на човек, за когото животът отдавна не е нито тайна, нито предизвикателство:
– Не, не се моля. Дори се опитвам да не мисля.
– Тогава човек най-добре се моли – упорстваше в диалога мъжът и допълни: Мислите те разсейват от основното и внимаваш за думите, вместо за чувствата.
Отказах се от „медитативната дрямка“ Явно ще си говорим, докато някой от нас не си тръгне от градинката. Не исках да съм аз. Толкова ми е хубаво тук, а и първа седнах на пейката.
Сякаш подслушал мислите ми човекът, с присъщия за филипинците спокоен и тих тон уточни:
– Извинете, че се натрапвам. Току що разбрах, че жена ми има тежка диагноза. Децата още не знаят, а аз имах нужда да го кажа на глас пред някого.
Застинах абсолютно неподготвена. Споделянето с непознат и то чужденец е толкова нетипично за филипинците. Погледнах към него с надеждата да каже още нещо, защото единствената дума, за която се сещах беше „съжалявам“.
И той продължи:
– Аз искам да се моля, но все още чувствам гняв в сърцето си, а гневът разяжда молитвата.
С радост се хванах за темата за молитвата. Така можех да подмина разговора за жена му:
– Не знам много за молитвата. Никой не ме е учил да се моля.
– За да се молиш е достатъчно да ти е чисто сърцето и да си искрен.
После той замълча, а аз отново затворих очи….И веднага ги отворих. Този непознат човек беше споделил с мен нещо толкова немислимо интимно, че само болката да прижевее този миг сам беше още по-немислима. Тогава коя бях аз, за да му обърна гръб. Върнах жеста с откровението:
– На Филипините съм, заради едно младо и прекрасно създание. Има тумор на мозъка и Вашите хилъри са нейната последна надежда.
– Съжалявам. Дано Бог чуе молбите Ви. Как научихте за хилърите?
– Ами, както обикновенно, микс от случайности. После всичко се завъртя светкавично бързо и ето ни тук.
Усмихнах се и млъкнах отново. Лентата се завъртя на бързи обороти назад към началото на тази история. Все още не знаех всички причини да съм тук, но знаех, че Филипините по някакъв начин са важна част от пътя ми.
– Тук си не само заради нея, момичето ми. Тук си, защото трябва да научиш нещо за себе си.
Думите му бяха, като неочаквано ожилване на оса. Зяпнах от изненада. Дали той наистина чува мислите ми? Абсурд. Той просто е един възрастен човек, самотен в болката си. Ами ако тук всички могат да се закачат на твойта „честота“? Пак абсурд. За друга дума не се сещам.
– Щом до теб е стигнала историята на това дете, значи това е проверка за теб, но и магнит, който да те отклони от обичайното. Възползвай се. Внимателно слушай със сърцето си.
Думите на стареца ме завариха неподготвена и малко ме объркваха:
– Сега искам само моята млада приятелка да се оправи. Не знам какви са уроците за мен, но тя е важната в момента.
– Винаги най-важни сме ние. Всеки до нас може да ни е учител или знак. Нейното страдание трябва да ти покаже нещо. Не би имало смисъл да станеш част от тази история, ако тя не те промени.
Не знаех какво да кажа и просто мълчах, а той продължи с още по-тих глас. Трябваше да се напрегна, за да чуя думите му:
– Ако се молиш за нея, моли се не за оздравяването и, а за душата й. Защото нейното оздравяване е работа между нея и Бог. Там никой не може да се намеси. Но ти можеш да се молиш за душата й – да има сили и желание да поиска изцеление. Пълна заблуда е, че чуждите молитви могат да променят договора ни с Всевишния. Само ние можем, но това не е толкова лесно.
Усещах в гърлото си знаци, които вещаят сълзи. Затворих очи, за да ги спра преди да са потекли. Имах възражение, а не исках да излезе с неравен и хлипащ глас.
Старецът ми даде нужното време или пък си взе своето, за своите си мисли.
Набрах сили и набързо занизах протестния си въпрос:
– Ако Бог не иска от нас да страдаме, а да сме щастливи, защо са ни изпитанията и болката? Защо Бог е поставил толкова много препятствия, та цял живот се борим и не ни остава време да сме щастливи? Накрая сме толкова уморени, изподрани и изтощени, че нямаме сили дори за последната крачка, за да стъпим на платото на Радостта.
Знаех, че говорех на себе си и, че нямах нужда от отговор. Поне не от възрастен филипинец, който нямаше и бегла представа от невротичното ежедневие на българския средностатистически несретник, борец за оцеляване.
Но отговора дойде:
– Момиче, няма как да се изкачиш на платото на радостта, ако не си освободила краката си от въжетата на гнева, завистта и суетата да притежаваш неща, които нямат нищо общо с радостта. Тези въжета те държат в ямата на вечното недоволство.
– А кой човек е радостен?
– Радостен е онзи, който създава с радост, радост за другите. С парите можеш да си купиш удоволствия, но радостта е друго нещо. Потърси своята.
Бръчките по лицето му се бяха стопили в щедра усмивка. Приска ми се да го прегърна и да го помоля да ми стане дядо. И без това не помнех своя.
За първи път ми се прииска да разбера нещо повече за моя странен събеседник:
– А коя е твоята радост?
Усмивката му остана все така широка, но улових и полъх на отдавна отминало детство:
– Аз съм най-добрият майстор на коледни фенери в града. Научих и сина си на този занаят.
В гласът му имаше такава гордост и радост, че навярно и Бил Гейтс би му завидял благородно.
– Значи ти си нещо, като елф дето прави Коледа красива?
– Да, каза той, като кимна активно утвърдително и добави- Така, когато хората запалят фенерите си, аз ставам част от всяка светлинка и това ми носи радост.
После последва въпросът, от който най-много се страхувах: – А коя е твоята радост,момиче?
Вдигнах изразително рамене, за да подчертая отговора си:
-Ами не знам все още. Все още търся тази радост…
Усетих, че ми става все по-трудно да се справям с напиращите сълзи, а и нямах сили да чуя още някой мъдър съвет и станах. Все пак първа напуснах пейката:
– Трябва да вървя. В болницата ме чакат. От сърце желая късмет на жена ти, а аз някой ден ще се върна за Коледа на Филипините, за да видя твоите фенери.
Подадох ръка и си казах името. Старецът постави ръката ми между двете си длани и погледна ме сериозно. Бръчките и възрастта се бяха върнали на лицете му:
– И не забравяй момиче, като се изкачваш към платото на радостта, махни всички ненужни предпазни въжета. Трябва ти само чисто сърце. То ще те отведе при твоята радост.
Искаше ми се и аз да му кажа нещо умно или поне мило, но излезе само едно „Благодаря“.
След три-четери крачки бях вън от градинката и докато пресичах алеите на парка към изхода се борех с желанието да се върна и да поседна мълчешком, но с отворени очи до този майстор на коледни фенери. Преди да изляза от парка погледнах към малката кръгла градинка. Виждах гърбовете на част от пейките и храстите, които ограждаха кръга. Взирах се между преплетените клони, за да видя още веднъж моя събеседник, но растителността го беше скрила от външни погледи. Прииска ми се да изтичам назад, за да се убедя, че той беше реалност, че един непознат беше говорил с мен с откровението на сърцето. Ами ако го няма? Ако в моята „медитативна дрямка“ съм го сънувала…? И така да е. Някой бе почукал на сърцето ми по един непознат и красив начин. Има ли значение дали е било сън или реалност?
Когато излязах от парка, минах покрай едно кафене, а до него имаше две малки, сгушени едно до друго магазинчета за всякакви ненужни дреболии. На средната витрина висеше и ми се усмихваше един вече поизбелял коледен фенер. Забравен или оставен да напомня за празника, който ежегодно и официално възражда надеждата ни за повече светлина. Вече знаех каква ще е новата украса у дома за Коледа, знаех и кой ще ми помогне да запаля светлинката.

Comments are closed