Филипините част пета

ФИЛИПИНИТЕ – УРОЦИ НА СЪРЦЕТО

За да си мореплавател не e достатъчно да имаш лодка. Трябва ти буря. В бурята опознаваш океана и себе си. Пак тя те учи как да оцелееш и стигнеш до брега на покоя.

 

Най-после настъпи ден, в който можехме просто да се радваме на жужащата пъстрота наоколо. Събуди ме нетърпението. Нетърпението за ден, който мисълта ми рисуваше, като безгрижен. Малко пътешествие из околностите на Багио, обяд вън от града, много слънце, малко езда, много ягоди и малко музеи. Плана за този ден лежеше на нощното ми шкафче. Съставихме го заедно с Джордж. Той дори нарисува скица на местата за посещение на лист А4. Беше номерирал целите на еднодневния воаяж, а в долния десен ъгъл на листа, с дребен и четлив почерк беше добавил кратко описание за всяка от спирките. Китайска прецизност, си казах и сгънах, колкото е възможно по – прецизно листа на четири.
Не ми се спеше, не ми се ставаше, затова затворих очи и си пожелах неотменимо красив и спокоен ден. О. го заслужаваше. Всички го заслужавахме. Зарових се в интуицията си и не открих там каквито и да е следи от тревога. Протегнах ръка към листа на Джордж и за пореден път прочетох имената на забележителностите в кръга около Багио. За повече нямахме време, но днес щяхме просто да бъдем туристи. Утре ще се спуснем към Урданета и отново ще се изправим срещу въпросите, съмненията и надеждата, които ни доведоха дотук. Днес обаче е ден за почивка и… за радост.
Имах за лично ползване дългите минути до закуската. С Джордж имахме уговорка за бързо кафе в 9, малко преди миниванът да ни вземе от хотела.
Излязох на балкона, за да изпреваря изгрева. Можех да наблюдавам как първите лъчи на слънцето пронизват тъмнината, как променят цветовете на планината отсреща, а после се спускат и танцуват по покривите на къщите в ниското.
Последен ден в Багио. Би трябвало да чувствам облекчение, че си тръгвам от този град, но не беше така. Не успях да го опозная, но успях да го обикна. Изпитанието, през което преминахме, болницата, отношението на хората, Джоузеф, Джордж, Ели, шарените светещи пеперуди на кръговото – всичко се сля в кълбо от топлина, което затанцува в стомаха ми. Усетих тъничкият силует на тъгата да се настанява до мен на балкона, но знаех, че щом слънцето я освети ще се разтвори в нежност.
До 9 имаше твърде много време, а не ме свърташе в стаята. Напъхах в раницата фотоапарата, специалната ми шапка пътешественик и бележника. На най-лесно достъпното място поставих скицата на маршрута, две химикалки и слънчевите очила. Хвърлих последен поглед към стаята за пропусната важна за пътуването вещ. Бях напълно готова. Хлопнах вратата и се спуснах към ресторанта. Имах предостатъчно време за едно дъъълго кафе, преди бързото с Джордж и Ели.
Вече бях на последното стъпало, когато вратата на асансьора се отвори и от там се показа Алис. Лицето и подсказваше, че и за нея денят беше започнал отдавна. Косата изрядно прибрана на кок, свит зад тила, мокасини, панталони до глезена и свободна риза с широки ръкави – всичко с цвят на хартия. Дълъг гердан и гривна с мъниста от планински кристал и цветни, кожени, преплетени лентички допълваха артистично бохемската визия на Алис. Не можех да не се възхитя на сдържаната красота и благородство, които тази жена излъчваше, независимо от това с какво е облечена и по кое време на деня я срещате. Бодна ме мисълта, че навярно днес срещам Алис за последен път. И тъгата се върна. Помислих си колко устойчиви трябва да са сърцата ни, щом успяват да преминат през неизброимо много срещи и раздели за един само човешки живот. Едва ли има по-голяма галерия от тази на спомените ни. Върнах вниманието си към Алис. Зарадвах се на срещата. Беше малка компенсация за пропусната вечеря снощи.
Изчаках Алис да се изравни с мен на площадката пред ресторанта и я поздравих. Мигновенно се озовах в прегръдката и. Лъхна ме топъл аромат на смокини и нотка ванила. Всичко в тази жена излъчваше мекота и нежност. В нейно присъствие всеки се чувства закрилян, сигурен, желан и нужен.
– Хей, добро утро! Съжалявам за снощи, но се надявам, че Сю Анн е била добра компания. Как мина вечерята?
Докато ми задаваше въпроси, Алис ме побутваше към една от масите в близост до верандата на ресторанта:
– Ще пием кафе заедно, нали? Кажи, че имаш време …
– Ами, да. С удоволствие. До 9 съм свободна, така че да. Имам време.
Благодарих на феята на сутрешното кафе за срещата и шанса да бъда още малко в компанията на една невероятна жена.
Докато се настанявахме на масата до отворената стъклена врата към верандата, сервитьорът вече беше поставил на масата разтворено меню и усмихнат зачака поръчката. За да пестя време, набързо уточних: “За мен, както обикновено. Благодаря“. Алис пожела бъркани яйца, пържени филийки, сладко, кокосово мляко, сирене и плодове. Поръчката беше за нея и Сю-Ан. Закуската на Айк носели в стаята им, а останалите от семейството днес имат ленив ден, обясни Алис, докато затваряше ярките корици на менюто. В центъра на гланцираната картонена подвързия се пъчеше напет петел, разперил криле от щастие пред вида обсипана с блюда маса.
Щом получи поръчката сервитьорът рязко се завъртя на пети и изчезна. Широката му усмивка и краткото „Yes, Mam“ го последваха в същата посока. Развеселена, Алис проследи с поглед колоритното и ведро хлапе, чиято прическа приличаше много на тази на петела от менюто – по цветове и по напереност. После центрира живия си поглед върху мен:
– Та, как беше снощи? Добре ли си прекарахте?
– Да, беше много приятно. Жалко, че ви нямаше с Айк. Спрях дотук, защото не можех да споделя колко много въпроси имам към нея и колко съжалявам, че няма да ми стигне времето да ги задам. Никога…Ето дума, по която не си падам. Но пък можех от споделените малки сюжети на живота им да редя пъзел и да си представям картина, уплътнена с безбройните нюанси на човешката природа – обич, разбиране, страх, стремеж, дързост, тъга, прошка, съпричастност и още обич… Те имаха толкова много от нея, че с лекота я раздаваха на случайно преминаващите през техния свят, като мен.
– За какво си говорихте? – попита Алис, докато се опитваше да усмири кичур, измъкнал се от чупещата се метална лента, която придържаше кока зад тила и.
– Основно за вас с Айк – отговорих, а и това си бе самата истина.
– Оооо, не …. Алис отпусна гърб назад към облегалката на стола. Само не ми казвай, че Сю –Ан е разказала за престилката на маргаритки, с която Айк ме видя за първи път. Не знам защо, но децата ни обичат тази история. Тя е разказвана милион пъти. Дори, когато Питър порасна достатъчно, за да се влюби за първи път „завинаги “, подари на момичето за първата им официална среща престилка на бели маргаритки. У дома всички оцениха жеста, като мил и нестандартен, но девойката, объркана от посланието на подаръка, побързала да го пъхне в раничката си. Наложило се Питър да я въведе в историята за престилката на маргаритки. В неговото съзнание това бе възможно най-извисената проява на романтизъм.
Прибра се в къщи съкрушен от собственото си неразбиране на женската природа. Беше поискал да срази момичето си с неподражаем жест на внимание и се бе провалил. Баща му го изведе на верандата и му обясни, че ще е по-простичко, ако подари на едно момиче живи маргаритки, отколкото такива, щамповани върху престилка. Объркан Питър попитал: „Защо? Мама още пази онази престилка. Тя нали също е жена?“ А Айк отговорил: “Защото е Алис и защото много обича маргаритки.“
Алис замълча. Сините и очи потъмняха в опит да задържат сълзите. Тя прекара длани през лицето си, вдъхна дълбоко тъгата, задържа я за миг и после бавно я освободи от себе си. Когато вдигна поглед към мен, очите и бяха отново искрящо сини и покоряваха със силата на обичащия човек.
– Знаете ли, Алис, Вие сте наистина благословен човек или по-скоро хората около Вас са благословени да ви имат в живота си. Като вълшебница успявате да превърнете прозата в приказка. Това е дарба.
Алис отпи от кафето и извърна поглед към планината, която надничаше към нас през отворената врата.
– Мила моя, далеч не всичко в живота ни е било приказно. Ако можеше Айк да ти разкаже за своето семейство. Когато пътували от Китай към Филипините, хората били така натъпкани на кораба, че нямало място къде да легнат и спели подпряни гръб в гръб. Имало и такива, които не стигнали до брега на новата родина. Нямало достатъчно храна и вода за всички. Майки се отказвали от дажбите си и умирали от глад, за да оцелеят децата им. Умрелите изхвърляли зад борда, а децата, ако имали късмет, някой ги приютявал, а ако не ги очаквал или приют, или улицата. Ами борбата за оцеляване на сушата! Пристигали само с дрехите на гърба си и животът се опирал в краткия хоризонт на днешния ден. Да сложиш нещо в стомаха и да си под покрив през нощта – такава била битката. Ден след ден. Дълго време. Някои успявали да изградят нов живот тук на архипелага, други не и продължавали да търсят късмета си по други острови. Айк обичаше да разказва на децата семейни истории и все им повтаряше, че подобно на лавата, пепелта подхранва живота на всяко ново растение и дърво. Много животи, мнооого животи на предишни поколения са ставали на пепел, за да подхранят силата на нашето семейно дърво. Незнам дали децата са разбирали, какво иска да каже баща им, но когато Питър беше малък, всеки ден изтърсваше трохичките от своята храна за училище под някой от храстите в двора или в оранжерията. Вярваше, че така храни малките и невидими животинки.
Алис замълча. Миналото беше отворило врата и от там изплуваха спомени за преживяни страхове, за надежди, за вече знайни някогашни незнайности. Спомените я обгрънаха, като голям и мек шал. Сгушена и стоплена сред галещите му дипли, Алис се откъсна от мен, от аромата на сервираните пържени филии, от тъничкия дим над чашата с кафе. Питах се кое прави тази жена толкова силна и така цяла? Трудностите бяха оставили по Алис не пукнатини, а само благородна патина, която подчертаваше яркостта на една впечатляваща личност. Алис бавно излезе от уюта на спомените си:
– Когато заселниците, в това число и семейството на Айк пристигнали на остров Палаван, се установили в покрайнините на втория по големина днес град на провинцията. Тогава, това било направо насред джунглата. Хората трябвало да измолят от нея пространство за себе си и да я помолят да им прости, че нарушават живота, който пази в обятията си. Вечер подържали огъня запален, за да държат надалеч животни и всякакви твари, скрити денем сред буйната растителност. Разчиствали малки участъци земя, колкото да построят по една дървена колиба, подобна на тези на местните индианци – леко повдигнти от земята, за да бъдат децата в безопасност от животните. Така започнал новия им живот, а той изисквал труд, велико търпение, дисциплина и организираност, за да успеят. Някои се опитвали да се вкоренят на новото място със старите си занаяти, други предпочели да започнат начисто – нов дом, нови начини на препитание. Китайците са изключително адаптивен народ. Те не се бунтуват срещу условията, в които трябва да оцеляват, а ги приемат. Синхронизират се с тях и така успяват да ги преодолеят, а после и да ги променят. Мисля, че това в комбинация с дисциплината, с умението им да живеят в общност и великото им търпение е ключът към тяхното оцеляване и в невъзможно трудни условия. Бавно и методично, с търпението и постоянството на капката те променят средата и започват да й влияят. Разбира се, имало и такива, които не намерили тук своето място. Един от братята на прадядото на Айк се пропил и напуснал семейството си – жена с 4 деца. Три момичета и едно момче. Тръгнал си по време на дъждовния сезон. Тогава дъждът се спуска, като водна стена,а пръските образуват нещо, като воал, раздвижван от въздух. През такава водна завеса, свитата на прага съпруга, наблюдавала как се отдалечават фигурите на съпруга и на сина и. Той взел със себе си момчето, защото имал нужда някой да заработва прехраната му. Момчето през деня работело каквото намери, а нощем просело. Всичко препечелено отивало за алкохол, опиум и жени. Всеки път, когато на съседите им дотегнело от среднощните пиянски крясъци и смехове, прогонвали мъжа от улицата и той търсел нов подслон. Момчето никога не знаело колко дълго ще живеят на новото място, нито какво ги очаква на следващия ден. Мечтаело за нормален дом, за топла храна вечер, за приятели, с които да играе, като всички свои връстници. Щом баща му заспивал повален или от алкохола или от опиума, момчето се скривало в спомените за майка си и за сестрите. Най-големият му страх бил не гладът или пиянския побой на баща му, а че майка му и сестрите му ще се откажат от него и ще спрат да го очакват. Дните и месеците минавали еднакво мизерни и безнадежни, и скоро се слели в безвремието на отчаянието. Но небесата се смилили над скитащата двойка и там някъде, из улиците на своето падение бащата получил втори шанс. Млада вдовица, без деца и съдържателка на малък ресторант изпитала жалост към мършавото и отдавна некъпано момче. Тя ги прибрала в пристройката към дома си. Тази пристройка била и нещо, като склад за продуктите за ресторанта. Жената се разпоредила да разчистят едната от двете стаички, обзавела я с рогозки, одеала, ниска овална маса за хранене, нисък шкаф за и без това оскъдните вещи на тези несретници и ги настанила там. Единственото условие, което благодетелката поставила било бащата да спре да пие, да започне работа и да изпрати момчето на училище. Обещала да поеме и разходите за училището. Нейните слуги буквално напъхали вонящия мъж в широка, дървена, подобна на каца вана. Когато се облякал и видял отдавна небръснатото си и мършаво лице в огледалото, когато срещнал собствениия си празен поглед мъжът заплакал. Той се спуснал ридаещ в кръката на изумения си син, свил се там като куче и хлипал неутешимо. Момчето гледало от горе превитото състарено тяло на баща си, потреперващо от плач и не знаело дали да изпитва съчувствие или радост от страданието му. В сърцето му се борели болката, омразата и копнежа по изгубените дом и обич. Ноктите на пръстите му се впили в дланите до кръв. Ненавиждало хлипащия на пода баща. Не познавало този мъж в чисти памучени дрехи, със сресана и прибрана на тила плитка. Синът осъзнал, че в този миг е получил свободата си. Можел да избяга, без да се страхува от гнева на баща си. Можел и да остане, и да приеме новия живот, който непознатата жена им предлагала. За първи път момчето се почувствало неуязвимо и силно. Но не знаело как да постъпи с мъжа, който стотици пъти стоварвал тежката си пиянска ръка върху него, озлобен от сълзите и молбите на сина си. Минутите летяли и двамата заприличали на странна дишаща статуя – един мъж, сломен от осъзнатото си нищожество и едно момче, свило юмруци в битка с чувства, непознати до днес. Времето спряло. Зейнали вратите на най-трудние избор. Този на прошката или този на омразата. Момчето усетило топли сълзи да се стичат по бузите му. Отпуснало юмруци и почувствало болка в освободените пръсти. Баща му лежал все така увит, като куче около краката му. Едва пазело равновесие, за да не се стовари върху гърба му. Затворило очи и се помолило майка си и Бог да бъдат с него в този миг. Тогава почувствало как някой нежно го стиснал по рамото. Жената стояла до него и го гледала с такава доброта и обещание за обич, че един дъх извърлил всичкото напрежение от гърдите му и то се отпуснало в прегръдката и. Всички години на скиталчество и мизирия, на обида и болка, на страхове и безнадежност се взривили в ума му, за да се слеят в един единствен раздиращ вик на сърцето: “Защо…“.Жената тихо, едва доловимо прошепнала: “Прости, момче! Прости, за да си свободен. Не превръщай гнева в своя сянка. Той ще те заключи в ада на спомените – демони. Прости и бъди свободен!“ Тя го галела нежно и в сърцето на момчуто оживял спомена за аромата на евкалипт, с който ухаела майка му. Спомнило си допира на сухите и напукани пръсти, които леко го драскали, когато го галела по страните. Спомнил си болката по отнетото детство и мечтата за топлина и покой, които някъде далеч майка му пази за него. Спомнил си и неистовия стремеж за бягство. И разбрал, че не иска повече да бяга. Жената, продължила мислите на момчето: “Свободният човек не бяга от съдбата, а я създава, разбираш ли? И ти можеш, но първо прости. Вече не си сам, момче! Вече не си сам…“ Тогава светът, мрачният свят на мизерията, нищетата, унижението и страданието се свлякал от раменете на момчето. Нямало нужда повече да го носи. Една прегръдка, като океан поела болката му, за да го пречисти и като скала му дала твърд, за да се изправи. Момчето обърнало лице към баща си, навело се, подало ръка и глас с на мъж казало на мъжа: “Стани, прощавам всичко – и на теб, и на мен, и на съдбата.“И така, момчето тръгнало на училище, а мъжът заработил в ресторанта. Минало време и жената се уверила, че той не краде от парите и стоката, и не пие заедно с клиенитте. Бил добър работник . Станал и добър стопанин. Клиентелата се увеличила, приходите също. В свободното си време мъжът започнал да майстори къщички за птици. Отначало сам ги поставял по дърветата и зареждал хранилките. После започнал и да ги продава. Отблагодарил се на жената за доброто, като стегнал покрива, разширил верандата и поставил нова ограда на имота. Оформил прекрасен двор с цветни алеи и го украсил с дървени статуетки на птици и божества. Жената почти не работела вече в ресторанта, защото мъжът се справял сам. За една Коледа тя не поставила, както обикновенно хартиен фенер на малката пристройка, където баща и син продължавали да живея. Но пък на нейната веранда грейнали два красиви и големи фенера, изрисувани с ярки птици. Трапезата била наредена за трима. Тази Коледа светлинките в дома на жената трептяли цяла нощ, за да покажат на Любовта, къде я чакат със смирени сърца. За следващата Коледа, край масата имало и люлка, а после още една, а новото семейство не пропускало всеки ден да благодари на Бог за прошката, за милостта и за върната доброта, и щедрост в живота им. Момчето растяло и набирало сили. Завършило училище и започнало работа в манастирско сиропиталище. Знаело как да помага, защото страданието и прошката го научили на всичко, което сърцето трябва да знае.
– Годините минавали и момчето все чакало подходящия момент, когато ще се върне в родния край, за да потърси майка си и сестрите си. Грижите в сиропиталището и тези по голямото домакинство, все още държали в килера срещата с миналото в бъдещето. Докато не се случило нещо трагично. Една вечер, в ресторанта се застояла шумна компания, отдавна преминала границата на безопасното пиене. Алкохолът взел надмощие над поведението и езика на мъжете. Разгорещен спор, прераснал в бой. Боят станал ожесточен. Мъжът не можел да гледа безучастно безсмислената свада и се намисил. Докато се усети бил въвлечен и повален на земята. Последното, което видял било острието на малък и закривен нож, и усещането на отвръщение от пиянския дъх на нападателя си, надвесен над лицето му с думите:“Кой ти е казал да се намесваш в чужди работи?“. Острието пробляснало за миг, после се впило в тялото на мъжа. Той усетил тежестта на другия върху себе си, противният алкохолен дъх и някаква тъпа и странна болка, която го върнала в отблъскващия спомен за мръсните кални улици, миризмата на повръщано, алкохол и безнадежност.
Смъртта на мъжа поставила край на свадата. Когато синът научил за случилото се не почувствал болка. Търсел следите и в сърцето си, в някога дадената прошка и в последните години на спокойствие. Не я открил. Усещал, че животът и смъртта на баща му се срещнали в точка, която затворила кръга, очертан от отчаянието и надеждата. Равновесието най-после било постигнато и вече всички били свободни – той, майка му, сестрите му, мащехата му, баща му. Момчето знаело, че в този миг, някъде във Вселената за него се е отворила нова врата и то било готово да премине прага и, освободено от ненужни товари. Месец след погребението, момчето се сбогувало с мащехата и природените си сестри и поело на път. То знаело, че каквото и да се случи , има дом, който е винаги отворен за него. Благодарил на мащехата си за любовта и грижите и обещал на сестрите си един ден да се върне. Време било да освободи бъдещето си от прегръдката на миналото. Време било време да се срещне с майка си, да прегърне сестрите си и най-после да реши, кой е пътя му.
Всеки изминат километър снемал от раницата със спомени по нещо преживяно. Освобождавало се място за нови спомени, но този път светли и красиви. Когато стигнал до дома на майка си, момчето приседнало на дървената пейка пред къщата. Репетираните думи се изпарили, сърцето биело в гърлото, а дланите му пламтяли от вълнение. Било обед и майката в този момент слагала масата за семейството. Не разбирала защо, но през минута поглеждала през прозорците навън, сякаш очаквала някого. В сърцето се надигало необяснимо вълнение и като вълна заливало цялото и същество. Нещо идвало към нея, а тя не можела да го улови и разпознае. Накрая оставила супника на масата и пред учудените погледи на момичетата, отворила вратата и с бързи стъпки пресякла големия двор. Забавила се и дъщерите започнали да повдигат малките дантелени перденца на прозореца. В двора нямало и следа от майка им. Тогава едното от момичетата излязло навън, за да я търси. Когато отворило пътната врата видяло красива картина: една майка, безмълвна в радостта си и един син, коленичил пред скута на тази, която го бе родила веднъж и го бе връщала към живота стотици пъти. А наоколо се носел аромата на евкалипт.
Момичето тичешком се върнало в къщата, за да извика останалите. Само най-малката сестра, която нямала спомен за брат си, останала в дневната. Тя поставила на масата още един прибор и тихо придърпала към нея единственият свободен стол. Домът бил вече пълен. Също, като старата луната, която цяла нощ надничала през прозореца, за да чуе краят на една история, преди да е започнала нова.
– Айк обичаше да разказва тази история, защото вярваше, че миналото е, като огледало за обратно виждане. То ни помага да се движим по магистралата на настоящето безопасно, за да стигнем до крайната цел на нашето пътуване невредими.
Алис се усмихна на нещо, достъпно само на нея. В гласът и се бе прокрадна нежна тъга, каквато щастливите спомените неизбежно носят.
Исках разказа на Алис да продължи и попитах:
– А какво станало с момчето ? Остнало ли е при майка си?
– О, да. Прадядото на Айк вече имал оранжерията, занаят и клиенти. Построили към къщата нова пристройка за момчето и го изпратили го да учи градинарство. Момчето се върнало в оранжерията, но не забравило за обета си да помага на сираци и на прогонени на улицата деца.
Младият вече мъж създал приют за бездомни и малтретирани деца. Много от тях не се задържали в приюта за дълго, но за тези, които оставали, били организирани курсове по разни занаяти. Прадядото на Айк бил един от основните спонсори на приюта, а в оранжерията винаги имало място за онези деца, които искали да посветят живота си на цветята. Бащата на Айк, а после и Айк продължили традицията. Така в семейството, мнооого години по-късно попадна и Мелани. Тя дойде при нас от приюта. Беше толкова нежно и мило създание, че всички се влюбихме в нея. Децата ми деляха с нея вичко – играчки, дрехи и обич. Всеки свободен ден Мел прекарваше у дома и скоро спряхме да я връщаме в приюта. Айк предложи официално да я осиновим, но тя отказа. Каза, че вече се чувства обичана и приета, и това и стига. Все пак я осиновихме. Поводът бе нейното първото причастие. Тогава Мелани бе на около 10 -12 години. В училище започнали да ги подготвят за празника и Мел се вълнуваше много за този ден. За първото причастие момичета получават красиви бели или розови рокли, а на главите си носят венчета. За първи път Мел щеше да има рокля, която е шита специално за нея. Един ден се върна от училище разплакана. Учителката казала, че тя няма да получи причастие, защото е сираче и няма родители, които да я представят в църквата. Мел беше нещастна и абсолютно неразбираща човешката глупост и фалш, а Айк бе бесен. Той излетя от оранжерията, направо влачейки дребничката Мел след себе си. Отишъл в училището, нахлул без да почука в учителската стая и казал:
– Искам сега пред мен и това дете да обясните защо Бог обича и приема едни повече от други? И защо не сме всички равни негови чеда?
Учителката била смутена, а Мел шокирана от яростта на Айк. Досега тя не го бе виждала гневен. Учителката мълчала,
все така шокирана, а Айк продължил:
– Това дете е мое, все едно дали Вие го признавате. То е мое, защото го обичам и в деня на причастието аз ще го представя на Бог, пък да видим дали Той ще ни отхвърли.
После със стрясък оставил зад себе си стаята, загубилата ума и дума учителка и училището. По пътя за дома завел Мел в сладкарница. Поръчал за нея една карамелова паста, а за себе си три. Докато ги поглъщал, спокойствието му се върнало. Изчакал Мел да довърши своята карамелка и казал:
– Чуй ме Мелани, по избор на сърцето ние сме твои родители. И ще те браним. Винаги и от всичко. Ти ще получиш своето причастие, красивата си рокля, а ние ще сме с теб в църквата. Но по-важното е да знаеш, че ще сме с теб в живота. Разбираш ли ме?
Устата на Мел била още пълна със сладкиша, а очите и със сълзи, затова не казала нищо, а само кимнала с главичка. Айк казваше, че този неин поглед го направил истински баща. След тази случка набързо подготвихме необходимите документи и официално осиновихме Мел. На причастието тя пристъпваше гордо в редичката заедно с другите момичета, прелестно красива в специалната си нежно розова рокля, с много дантели и малки перлени копчета. Приличаше на малка фия. Падрето протегна ръка с нафора към нея и произнесе:“Пречистена и светла върви към Бога“. Още помня силата, с която Айк стисна ръката ми от вълнение. Не погледнах към него, защото знаех, че се опитва да скрие сълзите си.
Когато Сю-Ан замина да учи за Европа Мелани запълни тъгата ми по нея. Беше неотлъчно до мен. И при цветята, и в следобедния чай. Заедно четяхме писмата на Сю –Ан и заедно посрещнахме новината за катастрофата на Питър. Мел беше изключително дете – умно, забавно, енергично. Тя беше експлозия от емоции, смях и енергия. Наричахме я фея- камбанка.
За Мел любовта към животните беше нещо така естествена, както и дишането. Нещо я караше да събира у дома сляпо куче, коте без ухо, зайче с две различни очи, малка игуана, костенурка, всякакви птички и папагали.
Единственото условие, което поставихме пред нея бе да държи своята менажерия далеч от цветята. Най-трудно се справяхме с игуаната. Тя умело се сливаше с камъните и дърветата, и някак все успяваше да проникне сред цветята. Не знам защо, но си беше харесала лехите с момини сълзи. Размазваше се от щастие да разравя гнездата им и да измъква разсадите. Същото правеше и заека. С настървение скубеше малките листенца и после бързо се местеше на ново цветно гнездо. Айк се принуди да отреди специаен кът за питомците на Мел. Нейна беше грижата да ги държи в границата на този резерват, в западната част на двора. По-късно никой не се учуди, когато Мел избра ветеринарната медицина за своя професия. Посрещнахме новината с облекчение, защото вече щеше да е заета с чуждите животни и то на специално отредено за това место. Не се получи точно така. В къщи продължаваха да живеят кучета и котки, изхвърлени от своите стопани или поради лош характер, или поради болест.
Мел привличаше около себе си не само странни животни, но и странни хора. Всички чудаци от института бяха нейни приятели. Бореше се за правата на животни, на хора, за изчезващи растителни видове. У дома непрекъснато се въргаляха петиции, рисуваха се плакати и се събираха странни групички от момчета с малки плитчици и момичета, които се извиняваха на храната преди да я изядат. Едно от момчетата имаше татуирани на гърба си всякави религиозни символи – и будистки, и християнски, и мюсолмански. Казваше, че щом неговият гръб може да понесе световните религии, защо човечестовото да не може да приеме различията си. Самият той беше също с китайски корен и беше последовател на конфуцианската философия. Разбирахме Мел и я подкрепяхме, но и се страхувахме за нея, защото се оформи, като твърде ярка птица. По време на студентските бунтове и протести тя беше сред организаторите. Прекарваше времето си между института и площадите. Всяка вечер умирахме от страх, докато не се хлопне вратата и не чуем нейното:“В къщи съм…“
Със смъртта на Питър всичко се промени. Мел се промени. Тя притихна и стана тъжна. И това продължи месеци. Кой знае защо, но реши, че няма право да се смее и че е кощунство да е радостна, защото брат и е мъртав. Мисля, че битката за радостта на Мелани ми помогна да се справя със собствената си болка и скръб.
В този период от живота си разбрах, че той е като водата. Неизбежно ще си намери път, дори през нищожно малката пукнатина в скалата на отрицанието. Провира се през нея, за да го разруши и да ни разкрие неоценимото си тържество и сила.
През първите месеци след погребението на Пит, Мелани спеше на дивана в салона, до нашата спалня. Преди да съм поискала вода, чашата се появяваше пред мен, преди да заплача тя започваше да чете детските писма на Питър до Дядо Коледа и аз пак плачех, но през смях. Преди да посегна към коженото му яке на закачалката, тя ме прегръщаше и аз се отпусках в прегръдката на това изумително създание, благодарна, че е до мен. Самотата ме отмина, благодарение на Мелани. Тя беше дарът, с който Бог ми показа милостта си. И ако не се отвърнах от Него, то пак беше благодарение на нея.
– А Сю – Ан? Не исках да притискам Алис с въпроси, нито да я задържам в тези спомени, но нещо ме караше да дърпам нишката на разказа още, и още, и още…
– Сю- Ан…- Алис проточи нежно името и, сякаш, за да си даде време да отвори нова картина в съзнанието и спомените си.
– За Сю-Ан беше най-тежко, защото бе сама и далеч от дома. Чувах хлипането и в слушалката, а не можех да я прегърна и така да споделим тъгата, да разделим болката на този миг. Тя нямаше физическото време, дори да се върне за погребението на брат си. Когато я посрещнахме и се прибрахме от летището у дома, първото нещо, което Сю направи беше не да отиде на гроба на Питър, а да се качи на мотора му. Машината, като по чудо беше останала невредима от катастрофата. Неможехме да спрем Сю –Анн. Само наблюдавахме яростта, с която форсира и буквално отлетя. Аз, Мел и Айк, стояхме, като хипнотизирани в двора, вторачени в пушека, който моторът остави след себе си. Помня, че не изпитвах страх от това, че тя може да катастрофира. Беше невъзможно Бог два пъти да ми причини едно и също страдание. Страхувах се от раните, които гнева и болката можеха да причинят на Сю-Ан. След повече от два часа тя се върна. Паркира мотора в гаража, зави го нежно с бризента, подмина ни по ялеята към къщата и замря пред вратата. Там силите я напуснаха. Просто се свлече на земята и зарови глава в скута си. Беше видяла малката медна табелка, която стоеше под звънеца. На нея беше написано с неравни букви:“Добре дошли при моето семейство!“ Табелката беше направена от Питър, когато бе 4 или 5 клас. Айк я постави на стената и от тогава тази табелка не е напускала местото си. С Мел вдигнахме Сю и буквално я внесохме в дневната. Тя хлипаше и говореше бързо и несвързано. Болката изригваше, като мощна вълна и нямаше бент, който да я удържи. Стояхме в кръг около нея, за да сме там, когато силите й, изтощени от гнева, свършат. През следващите два – три дни Сю мълчеше и на всички въпроси отговаряше с кимане. Познавам момичето си и можех да си представя всички чувства и мисли, с които се бореше, нооо не можех да й помогна. Можех само да съм там и да я чакам да се върне при нас.
Сю си е такава от малка. Всички проблеми, разочарования, страхове – всичко преживяваше първо сама, а после говореше с нас за тях. Една сутрин тя излезе от стаята си и седна с нас, около масата за закуска. Погледът и беше блуждаещ. Цели три дни не се беше къпала, нито преобличала. Косата и приличаше на гнездо. Дори в този момент мислех, че е по-добре да я оставим сама да проговори с нас, но Айк се протегна през масата, постави ръката и между дланите си, погледна я нежно и каза:
– Обичаме те Сю и сме щастливи, че си у дома, момичето ми!
Каза го бавно и много отчетливо, сякаш се страхуваше, че думите му могат и да не стигнат до нея. Сю затвори очи и заплака безмълвно. В миг рязко се извъртя на стола си към мен, протегна ръце, както когато беше малка и не можеше да прескочи нещо и изстена:“Мамооо…“Разбрах, че момичето ми се беше върнало. Беше напуснала прегръдката на гнева и отчаянието. Предстоеше ни да се учим да живеем със загубата, да я приемем и да продължим, но щяхме да се справим, защото бяхме заедно. Тогава още не знаех, че Айк ще се откаже от борбата да остане в живота, такъв, какъвто ни бе отредено да го живеем. Не подозирах, че ще се изгуби в лабиринта на спомените и ще навлезе в други измерения, до които ние нямаме достъп. Не бях готова още някой от семейството да го напусне, макар и по друг начин…
Алис вдигна чашата с кафе към устините си, задържа я там, но не отпи. Аромата на изстиващото кафе само й напомни едни други дни:
– Знаеш ли, преди Айк да се разболее, никога не съм правила аз сутрешното кафе. Винаги го правеше той и винаги слагаше хартиено сърчице на чанийката на чашата. Обожавах този ритуал и ако случайно осъмвахме без хартиени сърчица, настроението ми страдаше. Сега дойде моят ред за сутрешното кафе и за сърчицата в чашата. Но вече не ги купувам, а сама ги изрязвам и на тях пиша „обичам те“. Много ми се иска да вярвам, че написана, думата някак прониква през ключалката на съзнанието му към спомените му. Айк обичаше да чете. Четеше много и винаги поне по три книги едновременно. Обичаше и да разказва какво е прочел. Наричах го моето домашно радио. Истината е, че ми беше приятно да го слушам. Така, когато децата порастнаха и поеха по пътя си, ми беше по-малко самотно.
Алис свали чашата с кафе отново на масата и извърна глава към сервитьора:
– Може ли да освежите кафето ми с топло?
– Разбира се, мадам.
Новата каничка с горещо кафе кацна на масата, почти едновременно с отговора. Благодарихме на момчето и се вторачихме отново в чашите си.
– Алис, а какво стана със Сю – Ан? Тя по специалността си ли работи? Зададох тъп въпрос и се ядосах на себе си. Като че ли имаше някакво значение кой какво работи.
– Неее. Сю завърши образованието си, но до дипломирането бе променила плановете си. Разбрахме го чак, когато се прибра от Европа и обяви, че остава при нас и при цветята на баща си. Опитах се да я разубедя, защото това беше безсмислена саможертва. Повече, от всичко исках децата ми да летят натам, където ги води сърцето. Според мен, а и според Айк това е дългът на всеки човек. Сърцето на Сю-Анн е твърде широко, а Филипините и оранжениите – твърде малки, за да го изпълнят. Но тя беше непреклонна. Искаше да заеме мястото на Питър до баща си. Каза, че ще се научи да бъде щастлива там, където е.
Днес съм благодарна на избора й, но дали е така с нея и как ще се чувства, когато един ден и нейните деца тръгнат на някъде? Понякога се страхувам, че когато този миг настъпи, в сърцето й ще се отвори празнота и няма да намери с какво да я запълни. Когато Сю-Ан се върна окончателно при нас беше малко преди Коледа. Украсявахме, палехме фенери, пазарувахме…Беше красива Коледа. Исках по някакъв начин да й покажа, че е свободна да бъде там, където иска и че когато поиска може да си тръгне без някой да я обвини. Споделих с Айк, че не зная как да й го кажа, без да я нараня. Той ме изслуша, прегърна ме и каза: „Добре де, и аз ще помисля“. После забравих за този разговор. На Коледа, когато раздавахме подаръците и дойде ред на Сю – Ан, Айк измъкна от килера нещо голямо, опаковано с хартия, на която бяха щамповани всички континенти. Бяхме изненадани и най-много аз, защото знаех какво съм подготвила за дъщеря си.
Сю прегърна огромното нещо и преди да разкъса хартията погали с пръсти всеки един от континентите. Навсякъде по тази своеобразна карта на света, Айк бе написъл :“Тук бе Сю-Анн“. Нямахме търпение да разкъса хартията и да видим какво е завито в нея. Сю се вълнуваше и тъничките й пръсти не успяваха да открият мястото, където хартията бе залепена. Когато най-после успя и подаръкът се мъдреше в краката на Сю, всички млъкнахме. Пред дъщеря ми стоеше изправен стария куфар, с който бях дошла на Филипините, преди да се омъжа за Айк. Той бе голям, от тъмно кафява кожа, с метални черни ъгли и черна кожена дръжка. Ъглите бяха олющени от влаченето по не едно летище, а от една страна все още се мъдреше рекламна лепинка на някаква авиолиниите „Аз обичам да летя!!!“
Сю се метна на врата на баща си. Той я повдигна леко от земята и докато я спускаше и прошепна:
„Това може и да е куфарът на майка ти, но дестинациите избираш ти! Честита Коледа, момичето ми!“
– Не мога да ти опиша, колко бях благодарна в този миг на Айк, че каза това, което Сю трябваше да знае – че я обичаме, и че е свободна да прави своите избори.
Слушах Алис и не можех да повярвам, че в нашето загрубяло и арогантно време има хора, които са успели да опазят живота и себе си чисти, и някак ярко светли. Тази светлина ме караше болезнено да чувствам сивотата, в която скоро щях да се завърна. И не заради печалния градски пейзаж, а заради духовната пустота, която като вакум бе засмукала емоционално опустошената ни нация. Запълних паузата в разказа на Алис с нарязаните на едри парчета манго, папая и портокали. Вече не ми се пиеше кафе. Разказът на Алис бе завладял въображението ми и се бях пренесла в паралелната реалност на един чужд живот. И кой знае защо тази реалност ми беше близка и скъпа:
– Алис, от живота Ви ще излезе прекрасен роман. Не само защото в него има всичко, а защото любовта винаги е главния герой. В моята реалност, това е почти непостижимо явление.
– Оооо, да. Свекърва ми все повтаряше, че „любовта е единственото нещо, заради, което си струва да страдаме. Останалото е суета.“ Любовта не просто ни е спасявала, тя ни превеждаше през изпитания и през игленото ухо на болка, за която си мислех, че няма лек.
Алис неочаквано се приведе над масата и постави ръцете си върху моите. Усетих силата на докосването и. Беше сила, която пръстите само пренасяха, а самата тя идваше от много, много дълбоко, та чак от сърцето:
– Чуй ме момиче, никога, ама никога не се отказвай от любовта. Винаги има какво да обичаме, защото винаги имаме себе си. За да те намери щедростта на живота, ти трябва да светиш, а светиш само, когато излъчваш любов. Като начало към себе си…
Алис рязко се отдръпна назад и отново обви пръсти около чашата си. Възползвах се от мълчанието, с което почетохме кафето, за да погледна за часа. Вече беше 9. Всеки момент О., баща и и Джордж щяха да се появят в салона. Изпитах тъга, че часовникът така бързо изтиктака времето, прекарано с Алис:
– Алис, незнам дали ще се видим тази вечер, а утре рано сутринта ние пътуваме за Урданета. Искам да знаете, че с цялото си сърце съм благодарна на Съдбата за срещата с Вас. С всички вас…
Ще бъде ли прекалено, ако кажа, че Ви обичам? Защото е така.
Не се съмнявам, че щедростта на живота ви открива. Твърде ярко светите, за да ви подмине. Щастлива съм, че и аз поблещуках сред вас. Благодаря за всичко – за вечерята и вечерите, за споделянето и споделеното, и за….любовта.
– И аз благодаря за срещата. Странно е как срещаш непознат и той влиза в живота ти по пантофи, без дори да чука на вратата. Нещо такова се получи с нас. Валентина, ако се видиш отстрани ще разбереш, колко сила има скрита в сърцето ти. Слаб човек нямаше да дойде тук, за да бъде с някой в беда. И нямаше да преживее с лъбов, това, което вие преживявате заедно с О. Ще се молим за нея!!! А аз ще се моля и за теб! Остави се светът да нахлуе в живота ти. Силна си и ще преживеш някоя и друга буря. Само не стой на брега…Не вълните са страшни, а безветрието.
Озовах се пред поредната раздяла и сбогуване. Будистите са прави, като казват, че радостта причинява болка от загубата й. Но обичам тази болка, защото тя ми напомня за радостта, с която тази страна на чудесата ме даряваше.
– Хайде де, нима ще се разделим без прегръдка? Алис направи крачка към мен и прегръдката, и сълзите, и радостта, и тъгата – всичко се сля в едно.
Когато се отдръпнах, видях Джордж и Ели, които вече бяха в салона и помаха с ръка. Бодна ме мисълтта, че утре ще премина през през още една раздяла. Тази с тях. Животът е наистина странно нещо. Прилича на чисто бяло платно, върху което нанасяме цветни щрихи. Често ги гледаме твърде отблизо, за да видим пейзажът, който срещите и разделите с другите и със себе си са нашарили. Отвърнах на поздрава на приятелите си. Време беше да вляза в плана на нашия ден. Обърнах се още веднъж към Алис и не знаех какво да кажа.
Тя се усмихна и ме попита:
– Гледала ли си „Аватар“?
– Оооо, 4 пъти за една седмица…
– Е, тогава ще се разберем. Алис ме хвана за раменете и като малко дете, което изпълнява съзаклятнически ритуал бааавно прошепна:“Аз те познах…“
Успях само да кажа:
– И аз Алис. И аз те познах.
– Върви, върви…Чакат те. Желая ви красив ден, мила. Върви!
Тръгнах към масата на Джордж, където вече се бяха присъединили О. и Тони. Без да се обръщам махнах с ръка към Алис. Имах няколко стъпки време, за да преглътна сълзите и поема въздух за малкото ни пътешествие, което очаквах с нетърпение.
Зад гърба си чух гласа на Алис:
– Хей, Валенитна, за да си мореплавател, не е достатъчно да имаш лодка. Трябва ти буря. Тя те учи да опознаваш океана и да обикнеш брега. Щастливо плаване, момиче!!!
Обърнах се към Алис. Сключих ръце пред сърцето си и тихичко отвърнах:“Да бъде…“

Comments are closed