Филипините част първа

ФИЛИПИНТЕ – ГЕОГРАФИЯ НА РАДОСТТА
СЕДЕМ УРОКА НА СЪРЦЕТО

„Някои хора чувстват дъжда. Други просто се мокрят.“
Боб Марли
Накратко – най-голямото чудо на Филипините са неговите хора. Те чувстват, приемат и обичат дъжда, слънцето и всички цветове, с които живота рисува съдбата им. И са благодарни за това, което Вселената поставя пред прага им всеки нов ден.

УРОК ПЪРВИ: Да служиш на другите е най-висшия начин, чрез който проявяваме доверието си към Вселената, че тя ще се погрижи за нас.

Местните наричат Филипините „Страната на изгрева“, но мен ме посрещна яркото обедно слънце. В салона за пристигащи няма място къде да си изтървеш копчето/със себе си винаги нося едно керамично копче за късмет/ и вентилационната система неработи. Задушно е, а потокът от туристи се движи ритуално бавно по оградената от кордон пътека, която в края на диплите си извежда до граничен служител и стандартната паспортна проверка. В момента искам само да се добера до хотелската стая и удоволствието от течащата вода. Докато пъплим към изхода си припомням набора от стандартни знания, които имам за острованата държава: разделена е на 3 области, 8 провицнии с общо 91 милиона население. Основни езици са английският и официалния диалект тагалогт. Фердинанд Магелан поставя архипелага на картата на света през 1521година. Адмирал Лопес де Вилалобос става кръстник на архипелага, наричайки го Лас Филипинас, на името на крал Филип Втори Испански. Първото селище на испанските заселнице се появява през 1565 година на най-големият от островите – Лузон. Преобладаващата част от населението са католици, но има острови, където жителите са предимно мюсюлмани. Дори намерих статии, които утвърждаваха тезата, че исляма идва на островите преди христянството. Има разбира се общности от будисти, хиндуисти и представители на всякакви други източни учения. Колониална Испания налага католицизма, като основна религия. След изтеглянето на испанците в резултат на Испано – Американската война, по сградите на властта и държавната администрация се развява знамето на САЩ. След края на Втората световна война Филипнците получават независимостта си, а близо 50 годишното американско управление завещава на островитяните английския език, дънките, вкуса към чипсовете, кока-колата и моловете. Някъде между тези две основни влияния небрежно се споменава за португалците и тяхното съперничество с испанската корона за влияние и контрол над търговията в този район на света, за военната диктатура на Президент Маркос/от1972 г. до 1986г/, чийто край настъпва с февруарската революция на „народната сила“ през 1986. Политическите уроци и тези по гражданска свобода не свършват със свалянето на режима, но филипинците преминават през всички обрати на историята, без да загубят себе си и връзката със своето доиспанско минало. Те са помирили и балансирали в днешния си ден разнопосочни култури и влияния. Тези на предците си, на испанци, мекскиканци, китайци, метиси, ямайци и какви ли още не. Как са го постигнали? Как след всички упражнения на историята са останали в буквалния смисъл на думата остров на радостта? Защо не са гневни, сърдити, отчаяни, обидени и нещастни? От къде вадят тези усмивки, търпимост, грижовност, отзивчивост и любезност? Както казваше бай Васил от село Шишенци: “Къ шъ стани тая работа?“ Премествам вниманието си отново на пъпленето към паспортната проверка. По диплите на пътеката се озовам рамо до рамо с французи, японци, американци, испанци, немци, англичани и прочие всякакви други националности. Група млади австралийци тикаха огромните си раници и се смееха на някаква много дълга и явно много забавно история, която разказваше душата на компанията. Постепенно се оформи една и съща група от „съседи“, които се събирахме на всеки завой и започнахме да си говорим, ей тъй да минава времето. Обичам летищата. Господ събира тук какви ли не странни екземпляри, които разтворени в градското гъмжило може и да не забележиш.. Най-после сме навън. След часовете прекарани по летища и в самолета, обилния поток от топлина и светлина направо ни погълна. Стиснала в ръка инструкцията на моите посрещачи се предвижвах към мястото, където трябваше да ни очаква Вонг. Не след дълго бяхме в минивана и пътувахме към Багио. Пътят към планинския град е в ремонт, така че от душ и храна ни деляха още близо 6 часа. Разполагахме с климатик за чудо и приказ, и любезен но не натрапчив шовьор. Можех да се отпусна и да наблюдавам живота, който се случваше навън. Морето от всякакви возила се люшкаше плавно и вълните му се разбиваха при всеки светофар. Бях попаднала на някаква друга планета. Малки шарени автобуси, изпъстрени с рисунки на палми, делфини и птици прииждаха от всички страни. Вратите са отзад и вместо седалки имат две пейки по дължината на автобуса. Веселите возила са доста стар модел Мерцедес и сякаш са пуснати от автопарка на някой дисниленд: заоблени форми,големи кръгли фарове и всички цветове на дъгата. Направо чуднички, както казва една приятелка. До тях се редяха малки „трисайкли“ – странно возило с кош за двама,закрепен за мотоцикъл. Някои са покрити с нещо, като тента, а други с истински метален покрив. Сред това транспортно разнообразие най ме забавляваха малките джипове, тип бъгита, които сякаш са ръчно сглобени от подръчни материали в дворовете на собствениците им. По светофарите деца с кошници на главата предлагаха плодове, почистени кокосови орехи, торбички с фастъци, шарени метли, кошнички с щипки за простиране.
Когато миниванът се закатери по серпентините към Багио, слънцето се оттегляше, за да посвети другаде. Вече неможех да се забавлявам с гледката навън и се върнах на наученото за Филипините. Обща територия от 115, 800 квадратни мили и 7171 острова, групирани в три географски области. Ние се намирахме в Лузон, основния остров на северната област. Тук е и столицата на страната – Манила. Особено приято ми беше да произнасям името на едната от другите две области – Минданао. Повтарях името и всеки път сякаш въртях из устата си екзотичен плод или произнасях магическа мантра. Красиви безкрайни и ласкави плажове, коралови рифтове, подземни реки, езера, водопади, делфини, палми и папая. Да не пропусна и моето любимо манго. Тук е рай за всеки, който иска да разбере що е то недокосната природа. Аз, обаче щях да пропусна изброените красоти при това си пътуване. Малката ни групичка имаше друга цел и програма. Бяхме тръгнали по следите на мистичните филипински лечители. Затова и пътят сега ни отвеждаше към Багио, а не към някое от райските кътчета по островите на архипелага.
Цялата организация по пътуването стана за по-малко от седмица. Филипините, Багио, лечителите, семейство търсещо спасение за своето дете – всичко се завъртя шеметно бързо и преди да осъзная, какво се случва имах билет в джоба си, само ден преди полета. Запознах се с моите спътници на път към летището. След дългите часове прекарани в самолета и близо 4 часовия престой в Куала Лумпур, тези непознати до вчера хора, вече бяха част от живота ми. Говорехме, правихме планове и нехаехме за сценариите на съдбата. Тя щеше да ни прекара през иглените уши на изпитанията, за да ни предаде в концентриран вид няколко бързи урока. В онзи първа вечер, обаче мечтаех само за душ и голяма свежа салата. Миниванът следваше извивките на пътя и ни изкачваше все по-високо в планината. Градовете останаха зад нас. Само малки къщи, сгушени в някое от разширенията пръскаха светлинка в натежалата вечер.
След много завои време Вонг изриче дългоочакваното „Пристигнахме!“ Пред хотела ни очакваха Джордж, нашият домакин и екскурзовод в Багио и съпругата му Ели. Посрещнаха ни сърдечно и само след минути вече говорим, като далечни роднини, които не са се срещали след свадбата на 3-ти братовчед, когото непознават. Между салатата и чая уговаряме програмата за следващия ден. Трябва да е ден на почивка, преди срещата с лечителите. Вълнуваме се. Вечеря, душ и най – после легло.
***
Светлината на деня навлиза в стаята ми малко след 5, 30. Едва тогава разбирам, колко е просторна. Леглото е точно срещу огромен прозорец, откриващ гледка към планината. Снощи Ели спомена, че синът им може да ми организира еднодневен преход, за да посрещна изгрева нависоко, откъдето се открива прекрасна гледка към Багио и околностите. Усмихвам се на усещането на радост, което ме изпълва независимо, че до Филипините ме доведе мисията за спасение на човешки живот. Как странно сме устроени, нали? Радостта открива и най-малката пролука в съзнанието ни, за да ни изпрати живителните си импулси, независимо от драмите, в които тънем. Отвън, през отворената врата на балкона, измежду танцуващите от вятъра пердета, прониква красива музика. Помислих, че може би наблизо има църква, а днес е неделя и това е ранната служба. Проверката разкри само покриви на къщи в ниското и дървета във високата част на хълма, който се наричаше „Зеления хълм“. Портиера на хотела, облечен с униформа и с бели ръкавици пригласяше на музиката и танцуваше в ритъма и. Усетил, че го наблюдават вдгигна глава нагоре и се усмихна :“Добро утро, мадам!. Изгревът ще е всеки момент.“ Махнах с ръка в отговор, а той продължи да си тананика и танцува. След минути слънцето се появи между хълмове. В този миг те отдръпнаха назад своята зелена завеса, за да може солиста на утренното шоу да покаже целия си блясък. Наситена златиста светлина се разля над покриви и улици. Денят започна. И беше тихо, само миг преди звуците на града да забарабанят в собствен ритъм. Пустите в момента улици приличаха на ръкави на вълшебник, от които с един замах скоро щяха да се изсипят бързи крачки, нетърпеливи клаксони и неочакван смях.
Малко преди срещата ни в 10, Джордж се появи във фоаието на хотела. Програмата предвиждаше чай в дома на нашите нови приятели, а след това посещение на историческия музей, ботаническата градина, лятната резиденция на някогашния губернатор, галерията на най-известния филипински художник – Бен Каб, роден в Багио.
Наричат Багио „лятната столица“ на Филипините, защото градът се намира на 1500 метра височина, сред диплите на Кордилерите и предлага спасение от лятната задуха на Манила. Във външния кръг на града има няколко красиви частни клубни селища, които се намират непосредствено в самата прегръдка на планината. Градът е сравнително млад. Развива се и се разраства по време на американското управление на Филипините. От Джордж разбрах, че причината са богатите медни и сребърни мини наоколо. Днес в градът има близо 350 хиляди жители и е един от най-гъсто населените градове на Филипините.
Домът на Джордж и Ели е в малък квартал, който се нарича „Зелената долина“. Минаваме през бариера и се озоваваме пред тесни тихи улички, обрамчени с дървета и храсти. Къщите са просторни, на не повече от два етажа, а вторият в повечето случаи е обшит с дърво. Широки веранди и малки дворове потънали в цветя. Усещане за покой и хармония. Джордж обяснава, че съседите му са адвокати, архитекти, лекари, музиканти, преподаватели в местния Университет. Имат си вече и малко международно общество за разкош – шведка, двама – трима американци и едно английско семейство.
Разбирам, че съм попаднала във филипинската зона, на онова, което определяме, като средна класа. Без високи огради, със саксии по прозорците, люлки и маси от ковано желязо по верандите. Красиво е.
На подобна веранда ни очакват Ели и маса, отрупана с плодове, най-вкусните сладки, които някога съм опитвала и ароматен домашен чай. Оказва се, че къщите без да изглеждат много големи и помпозни отвън, са много, много просторни отвътре. Различните кътове, оформени в общото огромно пространство на дневната, красиви корали и камъни, картини, дървени лавици с книги, изящни китайски порцеланови вази и широки купи, аранжирани с миди, камъчета и цветя – всичко говори за овладяна хармония и мир на стопаните със себе си и света. Разговорът се лее непринудено и сърдечно. Разбирам, че Ели е университетски преподавател по английски, Джордж е строителен инженер и отвреме навреме екскурзовод на малки групи. Познава и обича историята, и е трето поколение китаец, роден на Филипините. Ели е филипинка. Споделя с лекота и усмивка годините си, а аз онемявам, защото лицето и излъчването и са невероятно свежи.
Предстои ми да открия, че хубавата кожа е патент на филипинките, както и една много деликатна, мека женственост която ги прави неподражаемо чаровни.
Денят започна със слънце, с божествен вкус и аромат на непознати плодове, нови приятели и стройни планове. На следващия ден в програмата се включваха и хиларите, а аз кроях собствени маршрути за часовете, когато О. няма да има нужда от мен, за да превеждам.
Разделихме с Ели с прегръдки и договорка за среща по-късно вечерта.
Незнаехме, че само след час ще се изправим пред ситуация, която ще е повече от изпитание за мен и моите спътници.
В етнографския музей на Багио Джордж ни разказваше за традиците на коренното индианско население, преди Испанската колонизация на Архипелага. Тогава чухме глухия звук от удар на нещо в каменния под на залата. О. лежеше на пода с искривени устни, свити в коленете крака и абсолютно неподвижна. Неискам да описвам шока от гледката. Да прелетиш хиляди мили, заради надеждата за изцеление, да си толкова близо и изведнъж да се озовеш лице в лице с най-големите си страхове. Тези, от които бягаш през континети и океани, та в далечен остров…Всичко се случваше шокиращо бързо. Скоро парамедиците пътуваха към музея и след 5 – 6 минути бяха при нас. Преместиха крехкото тяло на О. на носилка, направиха кръвни проби за захар, измериха кръвно налягане, пулс, сърдечна дейност и температура. В Медицински Център Багио последваха нови прегледи, тестове, спешни интервенции и реанимация. О. беше направила инсулт. Ситуацията излизаше от контрол и ни постави в клопката на безпомощност, когато няма други правилни решения и действия, освен това да се молиш и да бъдеш търпелив.
Сутришния чай на красива веранда се разтвори до нереалност, за да се адаптираме към реалността на болницата, терапията и очакването. Медицинските сестри кръжаха около момичето неотлъчно. Усмихваха се мило и обясняваха всяко свое действие. С изненада установих, че шокът си беше отишъл и някакво необяснимо спокойствие беше изместило страховете ми. Предоговорихме срещата с хилърите за деня, в който щяха да преместя момичето в обикновена стая. Чудех се дали и как лекарите се отнасят към лечителите и възможно ли е лечител да влезе при пациент, докато той е под медицински контрол в болница.
Джордж обясни, че това е нормална практика на Филипините. Често лекарите, когато стигнат до определен етап и резултати в лечението на пациена, сами препоръчват на близките да се обърнат за помощ към лечинели. От своя страна лечителите препоръчват на болните да потърсят и лекарско мнение, за да се гарантира и ускори процеса на лечение. Изпитах респект. Уважението ми към филипинците, страната им и тяхното отношение към живота щеше да расте с всеки следващ ден и всеки ден щях да получавам безценни уроци по човещина, доброта и грижовност.
В следващите дни болницата се превърна в наш дом. Свикнахме с реда, познавахме медицинските сестри, изучихме близките аптеки, магазинчета и кафенета. След 48 часа в реанимация преместиха О. в самостоятелна стая. Най-после настъпи мига на надеждата. Хиларите трябваше да дойдат за първия си сеанс рано сутринта на следващия ден.
Можехме само да се молим и надяваме. Странно е как едва, когато загубим контрол над тялото си, започваме да ценим и най-простичките движения, като това да си свиваш и разпускаш пръстите, да седнеш в леглото, да се храниш сам, да изминеш кратките метри на коридора без чужда помощ. Очевидно сме устроени така, че само през загубата и страданието оценяме подаръците на живота, с които сме родени и благословени.
Медицинските сестри в болницата изглеждаха почти деца. В същото време от тях струеше не само нежност, но и майчинска грижовност. Непрекъсното мереха различни показатели от състоянието на О. и записваха стойностите на табло, закачено в стаята. Когато я миеха и говореха с нежност, която ми е трудно да предам с думи. Та те бяха нейни връстници. Как се бяха научили толкова рано на изкуството на себеотдаване и съпричастност? Каквото и да правеха, го правеха с радост. Приличаха на феи, облечени в болнични униформи. Един ден ги помолих да измият О. по-рано от обичайното. Три от тях веднага се появиха в стаята с купа топла вода, мека кърпа и някакво ароматизиращо масло за финал на процедурата. Ръцете им уверено изпълняваха обичайните действия, сякаш бе специален ритуал и мисията на живота им. С нежност повтаряха колко Тя е красива и мила. Сравняваха своите матови кожи с искрящата белота на О. Когато свършиха, застанаха в редичка, една до друга и с много лек поклон казаха:“Благодарим Ви, госпожо!“. Отговорих:“Неее, аз ви благодаря!“ И им върнах същия лек поклон. Тогава дойде изречение, което отвори сърцето ми за Филипините по нов начин:“Не,госпожо. Ние Ви благодарим, затова, че ни помолихте за помощ!“. Неможех да повярвам на ушите си. Тези деца непросто знаеха един от най-важните кодове на пълноценния и смислен живот, те го прилагаха. Приемаха служенето, като нещо естествено и го правеха с радост. Тогава разбрах, защо целодневният престой в болницата не ми тежи, не ме натоварва с тягостни мисли и чувства. Лекари, сестри, санитари – всички те със своето отношение към живота и работата създаваха атмосфера на хармония дори и на място, което събира човешката болка и страдание.
През един от ранните следобеди О. спеше, а до идването на лечителите имаше още доста време. Имах нужда от ведрината на близкия парк и аромата на бор. В дъното на дълга алея се кипреше малка, кръгла градинка. Дървените пейки, сгушени под покрив от зелени пълзящи храсти образуваха външен кръг около един по-малък вътрешен, оформен от камъни, дънер и цветя. Затворих очи и се оставих топлината, песента на птиците и аромата на храстите да ме залюлят в кратко безвремие. Помислих си, че градинката е идеална за медитации. Всичко е съвършенно аранжирано, така че да те доведе до състояние на покой. Затворих очи и потънах в своя. Когато отново ги отворих зяпнах от изненада. Направена от ковано желязо, думата „сила“, се беше вторачила в мен.Чак тогава забелязах, че и други надписи обграждат вътрешния кръг, оформен с камъни и цветя. Всяка от думите беше поставена срещу една от пейките във външния кръг. Приближих се и кратката обиколка на кръга ме преведе през: „Любов“, „Хармония“, „Надежда“, „Баланс“, „Сила“ и разбира се „Бог“. Това си беше място за медитации. Потвърди го надписа при входа: „Градина за медитации“. Стана ми любопитно и на излизане от парка минах през централния му вход. Голяма табела изясняваше всичко:“Този парк се посвещава на болните и техните близки, защото вярваме, че пътя на изцелението преминава през любовта към Бог. А докосването до природата е най – краткия път към Него. Вярваме, че общуването с красивите дървета и цветята ще помогне на всички страдащи да намерят по-бързо своето изцеление.“
Нямах думи. Това може ли да се случи в България? Ако не сега, то поне някога? Как тези хора се бяха научили на състрадание и милост?
Върнах се обратно в болницата, защото времето за лечителите наближаваше. Джоузеф и неговия млад помощник вече бяха в болничната стаята. На масичката се бяха появили свежи банани, кокосово масажно олио и разни други дреболии. Чакаха ме, за да започнат сеанса и да преведа, какво точно ще правят в следващите близо часа.
Когато сеанса свърши, благодарих на Доузеф за всичко, което правят за нас. Той задържа погледа си неподвижен за секунди и отвърна:“ Аз благодаря, защото да служиш на другите е най-висшия начин, чрез който проявяваш доверието си към Вселената, че тя ще се погрижи за теб.“
Кимнах в съгласие и наум повторих думите на лечителя, като вълшебна мантра, която трябва да запаза в дневника на сърцето.

Comments are closed