Филипините част седма

ФИЛИПИНИТЕ – УРОЦИ НА СЪРЦЕТО ЧАСТ 7

Бъди, като вълната, която набира сила и енергия, устремена към брега. Не пита защо. Не се страхува, че следата, която оставя ще бъде заличена от друга вълна. Знае, че е направила това, за което е родена в дълбините на океана. Носи прохлада, заглажда камъче, превръща черупката в пясък и после се оттгеля. За да събере отново енергия и мощ, за следващото докосване с брега. И това не я прави нито щастлива, нито нещастна. Прави я вълна. Да достигне брега е нейната природа, да прави пясък и да носи прохлада е нейната мисия. Бъди като вълната.

 

Съдудих се за последния си изгрев в Багио и излязох на балкона да се сбогувам с града. Тук там в прозорците на най-ранобудните трептяха светлинки, поклащани от лек ветрец. Градът придремваше в уюта на непроявения още ден.
Днес, след много завои път ни очакваха други прозорци, на друг град, които ще разказват други истории. Надявах се да са красиви и добри. Нямах представа, какво ни очаква, но нямах и страхове. Преживяното в Багио ме научи, че човешките плановете са пясъчни кули пред капризите на съдбата Затова сведох нашите до уговорената кола, която да ни отведе до Урданета и присъствието на Джордж, който да ни придружи за първата среща с Естер, а после да се върне обратно в Багио. Багажът беше скупчен в средата на стаята. Бях готова за път. Бях готова за нова среща с неизвестното.
Когато слязох в салона за закуска, Джордж и Ели вече бяха там. Тя, какво винаги, светеща от нежност и грижовност, той – делови и прагматичен. Тези хора се бяха превърнали в наш заслон в момент на изпитание. Сърцето ми преливаше от благодарност. Раздялата с тях премина през снимки за спомен, прегръдки за сбогом и обещание за нова среща, тогава, когато съдбата повели.
Портиерът със замах затвори вратата на минивана, махна с ръка за добър път и Багио се превърна в минало, преди още да сме го напуснали. Всеки се оттегли в своето ъгълче мълчание, докато колата си проправяше път през тесните улици на града и загърбвахме преживяното там. Бяха изминали едва 10 дни от началото на нашето пътуване, а имах чувството, че съм тук цяла вечност. Непознатото не беше чуждо, а чуждото лесно ставаше познато и близко. Унесена от равномерното мъркане на мотора, О. отпусна глава върху рамото на баща си и заспа. Нежните черти на лицето и се отпуснаха, бузите порозовяха и ситни капчици пот покриха челото. Тони се опитваше да запази равновесие при всеки по-дълбок завой и нежно придържаше главата й на рамото си. Бащата даряваше дъщеря си с безусловна любов, тя отвръщаше с безусловно доверие. Плът от платта. Кръв от кръвта. Ако можех, щях да нарисувам тази прегръдка на безгранична нежност и привързаност.
Бяха минали по-малко от 5 часа, когато Джордж обяви:
– Това е Урданета. Сега ще потърсим нейната къща. Имам описание къде е. Ще я намерим, не се тревожете.
Не се тревожихме. Радвахме се. Най-сетне бяхме там, закъдето бяхме тръгнали. Джордж напътстваше шофьора, нещо питаше минувачите и накрая спряхме пред почти незабележима уличка, широка колкото да се паркира една кола или двама да се разминат. Джордж посочи с ръка към улицата и каза:
– Пристигнахме. Слизаме.
Само след няколко крачки, навътре по тясната уличка, той спря пред метална врата и телена ограда, и посочи двора:
– Тук е.
– Това ли е?
Бях изненадана от някак хоотично разхвърляните по двора бараки и пристройки, големия навес с висящите от него шарени метли, снопчета сушени треви, лентички за мухи, превърнати от залепените насекоми в живи гирлянди. Отляво имаше малка дървена лавка. В дясно от отворената и врата беше лепнат надпис “Домашно кокосово олио“. На земята, покрай стената, бяха подредени щайги с манго, мини банани и кокосови орехи. Под навеса имаше три пейки, покрити с черги и всичките заети от хора, също дошли при Естер. Две момиченца на около 7-8 години и момченце на около 5 тичаха и се гонеха из двора, а една жена ги усмиряваше, като размахваше пръст и правеше строги физиономии. Хлапетата я заобикаляха с кикот и играта продължаваше. Част от хората по пейките бяха европейци, част местни. Обърках се. Тони също. Гледаше неразбиращо и повдигаше безпомощно рамене.
– Вие по-добре седнете. Аз ще поразпитам какъв е реда.
В това време две филипинки се надигнаха от местата си и ги отстъпиха на О и баща и.
Жената, която дистанционно усмиряваше децата, се насочи към мен без да бърза. Беше облечена в панталони с цвета на киви, кремава тениска с блестящ надпис „I am a beauty girl“. Тътреше ярко жълти джапанки на червени раета и шарени китки цъфнали между пръстите. Щом ме доближи попита:
– Нови ли сте?
Очите и бяха малки и леко присвити, заради светлината, но изпращаха пъргав и всевиждащ поглед наоколо.
– Да- отговорих. Току що пристигнахме.
– Имате ли договорен час с Естер?
– Да, имаме. Между 11,30 и 12.
– Добре. Ще чакате. Днес ще дойде около един часа. Сядайте и чакайте.
Гласът и звучеше разпоредително, но само, за да покаже, че знае как стоят нещата тук. Иначе съвсем дружелюбно предложи:
– Искате ли вода или кокосово мляко?
– Не, благодаря. Засега искам само да разбера какъв е реда и какво да правим.
– Нищо- отговори жената.- Нали ви казах, ще чакате. После ще влезете в църквата. И посочи надясно.
Проследих посоката и едва тогава забелязах малката бяла сграда, с кръст върху покрива, която се намираше точно срещу лавката. Над врата дъгообразно беше написано “Бог е Любов“. Пред входа, около изтревалката, вече имаше скупчини поне дузина обувки. Обърнах се към жената за уточнение:
– Там ли ще ни приеме Естер? В църквата?
– Да, там. Когато тя дойде, всички ще влезете вътре.
Все още неможех да си представя, като как ще се случи всичко, но явно нямаше да получа повече подробности.
– Аз съм Джей. Представи се жената и гордо добави: Аз съм, като сестра на Естер и съм нейна помощничка. Ако имате нужда от нещо, кажи ми.
После се завъртя към навеса и кимна с глава към О.:
– Какво и е? Много е млада.
– Тумор в мозъка. Тя е почти дете. Затова сме тук.
– Добре. Сядайте и чакайте. Ако вие е топло на двора, влезте в църквата. Там има вентилатор.
– Извинявай Джейн, но може ли да ми кажеш как стават нещата вътре?
– Ще видиш. Не се притеснявай. Ще видиш. Джейн ме потупа свойски по гърба и жълтите джапанки царствено бавно я отведоха някъде.
Под навеса беше топло и задушно. Джордж се появи с три кокосови ореха с сламки, пъхнати в малък отвор:
– Освежава и дава енергия, каза той, но и това не ни спаси задълго от топлината.
Решихме да се възползваме от съвета на Джейни и да влезем в църквата. Събухме се пред входа и тихо пристъпихме вътре. В дъното на помещението, където имаше нещо като подиум – олтар, един стар, голям вентилатор се бореше с натежалия от влагата въздух и надуваше шумно перки, за да го раздвижи. Повечето пейки вече бяха заети. Настанихме се на тази най-отпред и се включихме в чакането. Заоглеждах за нещо за четене. Това, което малката масичка пред олтара предлагаше бяха библии на всякакви езици. Испански, английски, немски, руски, италиански. Помислих се, че следващия път, когато дойда трябва непременно да донеса и българско копие. Избрах едно английско и наслуки разгърнах страниците, когато едната от дамите зад мен ме потупа по рамота и ми подаде свитък с разпечатани молитви. Бяха на ангийски:
– Вземете, ето това ще се пее по-късно днес.
Благодарих и обещах да ги върна.
– Задръжте ги. Те са, за да се раздават. Дайте ги на дъщеря си. Жената стисна раменете ми окуражително, а после ме погали така нежно и майченски, че се отказах да обяснявам кой кой е в малката ни групичка.
– Благодаря още веднъж. Тя много ще се зарадва.
Обърнах се напред, защото реших, че разговорът е свършил, но жената отново ме побутна по рамото:
– Дъщеря Ви е много красива. И много мила. Ще се молим на Бог за нея. Той винаги помага, но понякога не разбираме действията Му.
Непознатата ме гледаше с онази пленяваща сърцето искреност, с каквато ни даряват само малките деца и любимото куче. Завъртях се, колкото седалката позволяваше с лице към нея. Казваше се Нина. Имаше финни за възраста си черти, черен бритон и гладка коса, дълга до раменете. Носеше бяла копринена блуза на черни точки и черна плетена якичка. Някога красивите ръце, сега бяха леко изкривени в средната фаланга пръсти, но украсени със златна халка и пръстен с голям аметист. Приятелката й, Амина, беше облечена с жълта рокля на малки цветчета с портокалови и бели листенца. Носеше голям кръст в комбинация с герданче от цветни мъниста. Световните модни писъци определено не стигнаха до бреговете на архипелага. В магазините тук, за скромни пари можете да намерите прилично качество дрехи, но на улица срещате непретенциозно облечени жени, които остават впечетлението, че сутрин хвърлят върху гърба си първата дреха, която им попадне. И все пак тези дребнички мадони привличат погледа, но не с украшения, кръшна походка или „стайлинг“, щедро показващ тялото. Скритото им оръжие са грацията и женствеността, излъчването на радост, нежност и чистота.
Само след минута с двете възрастни дами водехме разговор, какъвто трудно се води дори с роднини или поне с част от тях. Искрен, смислен, сърдечен. Край на разговора сложи кадифен мъжки глас, който незабелязано се беше промъкнал между редиците от пейки, беше успял да заобиколи олтара, да се качи на подиума и от там прекъсна седянката ни с едно: „Добър вечер, приятели!“
Моите нови приятелки зашушукаха дискретно зад гърба ми, че това е приятел на Естер, който води вечерните меси, когато тя е уморена. Бил италианец, преселил се преди доста време на Филипините. Бил професор теолог, дошъл да изучава феномена на филипинските лечители. Искал да докаже, че практиките им противоречат на католическата църква и на християнската доктрина, като цяло. Обикалял, гледал, записвал, разговарял, разпитвал и лечители, и пациенти. Бил изумен, колко силно вярващи са и едните, и другите. Месеците минавали, а професорът не си тръгвал. Продължавал да обикаля различните части на архипелага и да прави своите проучваня. Когато се запознал с Естер тя откровенно казала: “Аз не лекувам. Аз съм само проводник. Лекува Духът. А аз работя, ако той ми разреши.“ Италианецът искал да спори и докаже, че християнското учение работи с други средства, и че всяко отклонение е отклонение от светото учение. Естер изслушала търпеливо аргументите на римския католик, а накрая попитала: “Нима Исус не е лекувал със силата, дадена му от Духа? Аз съм приела да бъда инструмент в Божиите ръце. Дарбата не е моя, а Негова. Само Той може да реши да си я вземе. А Вие, ако искате стойте и ме гледайте как работя, колкото си искате. Но каквото и мислите – пазете го за себе си. Аз слушам само Бог.“ След това станала от пейката, пресякла двора и тихо затворила след себе си металната врата, оставайки под навеса учения теолог, сгорещен от градусите и от непоклатимата вяра на Естер във волята на Духа. Все пак решил да остане. Идвал всеки ден преди сеансите да започнат. Сядал на последната пейка в дясната редичка и внимателно наблюдавал всяко действие на Естер. Всяка реакция на пациентите и. Наблюдавал лицата им и смирението, с което приемали нейното докосване, защото дълбоко в себе си, знаели, че ги докосва нещо много по-значимо.
Жените зад мен нижеха шепнешком разказа за началото на едно дълго приятелство. До мен достигаше смесица от топъл дъх, аромат на кокосово масло и канонада от думи. Спазвайки добрите обноски, те не сочеха към италианеца с пръст, а само го стрелкаха с поглед в моментите, когато драматизмът трябваше да бъде подчертан. Първо беше забавно, после стана интересно, за това наострих уши и дори леко наведох глава назад, та не пропусна някоя подробност. Подозирам, че не бях първият слушател на историята. Присъствах на един брилянтен словесен пинг-понг. Двете жени не се прекъсваха. Те просто си „подаваха“ думи и реплики и така картината се подреждаше бързо във въображинието ми.
Познавачът на каноните се изправял пред нещо неканонично, но дълбоко праведно. Любов. Естер насищала всичко около себе си с любов. За някои прага на малката обител бил прага на последната, а за други на върната надежда. През този праг надничали още търсачи на чудеса и събирачи на вълшебства. Хора и съдби всякакви. Всички получавали внимание, състрадание, помощ. Без условия, трикове и уловки.
– Добре де, а какво прави сега Италианеца тук? Защо е останал? Исках да съкратя разказа, защото се опасявах, че всеки момент Естер ще влезе и ще изгубя края на историята.
– Ами той първо решил да остане само два – три месеца и нещо да пише. После се отказал да пише и просто останал – сподели Нина, намигайки поверително с двете очи.
Амина се почувства задължена да сложи финал на тематичното бъбрене:
– Сега Италианеца води понякога вечерните меси. Пее много красиво. Трябва да дойдеш и да го чуеш. Ще ти хареса. В потвърждение на горе казаното Амина поклати глава няколко пъти утвърдително и стисна силно рамото ми.
– Щом е така, ще дойда. Може би още днес, а може би утре – отвърнах със същото активно кимане и се постарах да дам знак, че се оттеглям в кротко мълчание до идването на Естер.
Заоглеждах хората, насядали на пейките до мен. Някои мълчаха, вглъбени в себе си, в проблемите си или в Бог. Други се въртяха на местата си като първокласници, които бързат да побъбрят преди часът да е започнал. Трети четяха текстове от множеството библии върху малка масичка.
Изведнъж жуженето стихна. Тишината се изпълни с очакване. Естер беше влязла в залата незабелязано и вече благославяше и зареждаше с енергия огромното количество бутилки минерална вода, поставени на друга малка масичка в левия ъгъл на подиума. Щом завърши ритуала за водата, тя зае мястото си зад голямата, продълговата дървена маса, която беше олтар и нейно работно място. Една от помощничките извикваше имената на записалите се за преглед и терапия. Бързо се оформи редица, която в пълно мълчание се предвижваше към Естер. Не беше трудно да забележа как лицата на хората в редичката се променяха щом застанеха в нея. Светът им се стопяваше до този миг, в тази зала. Самочувствие, кариери, сила, слава, претенции – всичко се разтваряше пред мига на откровението. Внимателно слушах асистенката, за да не пропусна нашите имена, когато до нея се появи Джулия. Започна да дава някому знаци, ръкомахайки и сочейки към залата. Отне ми няколко секунди, докато разбера, че маха към нас. Сочеше с пръст към О., после насочи показалица си към мен и накрая маркира баща и. Кимнах, че съм приела знаците и заехме място в редичката. Обзе ме странното чувство, че съм отворена книга, че Естер може само с един поглед да узнае дори това, което и аз не знам за себе си. Това чувство малко ме смути. Стояхме там с разголени души, по-искрени от когато и да е било. Всеки със своите болка, страхове и надежди, че нещото ще се случи. Изцеление, чудо, прозрение. Това бе един от онези специални мигове, когато знаеш, че коловозът на живота ти се променя. Може и да не знаеш посоката, може и да не си съвсем готов за промяната, но пътя вече те е поел, преди още ти да си стъпил на него.
Придвижвахме се към Естер бавно и това ми даваше възможност да наблюдавам и привиквам с необичайните жестове и странностите, които съпровождаха лечителския сеанс. Опитвах се да следя и за промяната в емоциите си, но беше невъзможно. Всичко беше твърде ново и неразпознаваемо, затова се отпуснах в потока на случващото се, без да търся етикети, към които да го пришия. Бяхме, като наниз топчета от цветна огърлица. Съдбите ни се докосваха за кратко в редичката, но тази мигновенност бе наситена с безпощадна искреност и простота. Търсихме помощ от някой, чието име дори и сега повечето от нас се притесняваха да произнесат на глас.
Естер работеше вглъбено, без излишни емоции. Държеше в ръце чист бял лист хартия и го прокарваше, като скенер покрай тялото на пациента. Ръцете и без колебание се спираха там, където е здравословния проблем. После пациента лягаше на продълговата дървена маса и манипулацията започва. Това беше най-странното нещо, което съм виждала и изпитвала върху себе си. Усещаш само топлото докосване от пръстите й, които уверено се движат по точките на проблема, виждаш как навлизат в тялото ти, но няма усещане за проникване, няма болка, нито следа. Всичко се случва бързо и нереално. Като на филм. И докато се усетиш, вече си извън кадър, отново на скамейката, почти разколебан в реалността на това, което си преживал. Щом Естер свърши и с трима ни, Джулия ме повика с пръст и нареди:
– Сега си вървете. Нека момичето си почива.
– Но Джулия, аз имам въпроси към Естер за О. Мога да изпратя нея и баща и в хотела, а после да се върна тук. Става ли така?
Джулия първо поклати глава в знак на отрицание, а после го потвърди с едно провлачено:
– Неее. Ще питаш, докато тя работи. Тогава има връзка с Духа, за да може да ти отговори. После не може. Разбра ли?
Не бях разбрала, но от опит вече знаех, че няма смисъл да продължавам с въпросите. Имахме ясни инструкции за това, какво може и какво не бива да правим през следващите 24 часа.
След минути трисайкъла ни стовари пред хотела, уморени от топлината и от емоциите на дългия ден. В градината ни очакваха прохлада, свободна маса под тента и вкусна храна. Денят официално беше приключил. Неофициално разполагах със свободно време. Беше все още светло и твърде рано за сън.
Не ми се стоеше в стаята, не ми се разхождаше без посока, а пред входа имаше много триколки, които чакаха своя клиент.
Избрах си най-шарената и помолих шофьора да ме отведе в близкия МОЛ. Планът бе да придобия слушалки за телефона. Мола се оказа на една ръка разстояние, така че отказах на шофьора да ме чака за обратен курс към хотела. Обикалях етажите безцелно и се радвах на пъстрата и весела суета, създавана от купувачи и зяпачи, като мен. На втория етаж открих нужния магазин и нужните слушалки. Можех да се връщам обратно към хотела. Запътих се към ескаватора, когато през витрина видях двама от руснаците, които бях срещнала в църквата по-рано този ден. Те ръкомаха безпомощно пред неразбираща продавачка. Момичето усмихнато се опитваше да налучка желания артикул и сочеше на посоки към различните рафтове. Първата ми реакция бе да ги оставя да се оправят, както могат. Спомних си, че не бяха много любезни през деня в църквата, но реших, че все някой от нас трябва да прояви славянска широта. Защо пък да не съм аз? Влязох в магазина и застанах зад гърба на двамата мъже:
– Господа, мога ли да помогна с нещо?
– О, девушка! Говорите ли им езика, че нашия не го разбират?
Лицата на мъжете грейнаха от радост. Най-после щеше да има сделка.
– Да. Говоря. Кажете какво искате?
Започна се дълго избиране и мерене на мъжки ризи. Момичета в магизина търпеливо носеха модел след модел, в различни размери и цветове. Най-накрая, с по няколко ката и доволни от покупките мъжете похвалиха продавачките на чист руски похвалиха:
– Девочки, все вы золото!
Девушките не разбираха думите, но доволството на клиентите беше видимо. Отвърнаха им с мили усмивки и леки поклони, по азиатски.
– Е, господа, радвам се, че бях в помощ. Сега ви желая приятна вечер, казах аз готова за разлъка.
– Каква приятна вечер? Момиче, вие ни спасихте. Не може да си тръгнете без да пием по бира. На последния етаж има хубаво бистро.
– Благодаря, но не пия бира.
– Дадено. На вас сок, на нас по бира. Аз съм между другото дядя Миша, а това е дядя Дима.
Дядя Дима беше по-сдържан и затворен по природа мъж. Чертите на лицето му разказваха за човек със силен характер и воля. Имаше голям белег от операция от ляво на врата. Косата му беше посребрена, но гъста и добре оформена. Когато подаде ръка, за да се запознаем получих кратко и силно ръкостискане. Миша носеше в себе си силата на урагана. Говореше високо, тонът му беше команден, но не дразнещо. Пооредяла коса, сини очи, широко лице със силно изразени скули и леко издадена напред брадичка. Веднага го сложих в графата „търсачи на силни усещани“. Дядя Миша беше от родените лидери. Не им се налага да те убеждават, ти сам избираш да ги следваш и не приемат „не“ за опция.
Приех поканата им и след минута седяхме в уютен малък снек-бар на последния етаж. Аз срещу сок от манго, те пред халба бира. Преди да отпие Миша зададе тема на разговора:
– Хайде разказвай, от къде си? Защо си тук?
Разказах накратко за О., и за надеждата, която ни е довела при Естер.
За моя изненада Миша ме слушаше внимателно и лицето му изгуби хлапашкото изражение. От време на време прекарваше длани през лицето си и затваряше очи, сякаш да си представи това, което му разказвах. Когато свърших, около масата ни настана мълчание. Дядя Миша повъртя бирата в ръцете си и каза:
– Повярвай ми, в този живот съм видял много. Като казвам много, то клони към всичко, но все оставям на Бог елемента на изненада. Ако има нещо, което наистина ме скапва това е страданието на деца. Но знаеш ли, винаги има надежда. Забеляза ли днес двете красиви девойки, които седяха на първата пейка, в ляво от вас? Едни такива високи, стройни, с дълги коси. Забеляза ли ги?
Бях ги забелязала, защото наистна бяха красиви, а и изглеждаха твърде здрави, за да са при Естер. Помислих си, че ги е довело едното любопитство.
– Не, не е любопитство. Едната е Еля и е със същата диагноза като вашето момиче. Идва в Урданета два пъти в годината. Помага и на такива идиоти като мен и на благородни хора, като Дима. Попитай я. Тя ще ти разкаже своята история.
– Миша, аз имам само два дни тук. Едва ли ще успея. Но дори само да знам, че някой се справил с тежка диагноза, е вече подкрепа за нас. Благодаря, че го сподели.
– Добре де. Имаш ли време. Аз ще ти разкажа. Можеш ли да слушаш?
– Това го мога. Аз съм перфектният слушател.
Миша се обърна към Дима:
– Е, какво Дима, да разкажа, а?
– Разказвай. Дано кажеш нещо умно на момичето.
– Само истината – Миша се усмихна широко и заразказва.
Сигурна съм, че Дима беше слушал този разказ десетки пъти, но леко приведе глава напред и заслуша приятеля си, сякаш това бе историята на живота им. Оказа се, че в известен смисъл е точно така.
Еля дошла преди четири години във Филипините с диагноза тумор в мозъка. Диагнозата била поставена в Санкт Петербург, но проблемът бил уловен преди това в Индия.
Всъщност Еля е модел, при това успешен.Ревюта, приеми, коктейли. Ежедневието включвало малко храна, малко повече алкохол, безкрайни репетиции и изяви. Трябвало непрекъснато да е на педали и във форма. Фризорката на Еля забелязала, че косата и започнала многода пада. Момичето често се оплаквало от главоболие, а от време на време и от замъглено зрение. Всички решили, че красавицата има нужда от почивка и кратко бягство от ежедневието. След кратки консултации за избора на дестинация, Еля си купила самолетен билет за Гоа. Руснаците обичат Индия. Може и да не я разбират, но умеят да се възхищават на тази необяснима страна.
В Гоа Еля попаднала на други руснаци. Били на нейната възраст, весели, шумни и общителни. Бързо се сприятелили. Една от девойките в компанията се интересувала от аюрведа и замъкнала част от групата в малко градче, недалеч от Гоа, за среща и преглед с лекар, специалист по аюрведа.
Групата тръгнала към градчето с приповдигнато настроение. Приемали го, като част от забавлението и приключенията в Индия.
Докторът обяснил, че прави пулсова диагностика. Когато дошъл реда на Еля, поел дясната ръка на момичето и поставил пръсти на китката и. После преместил пръстите си на другата ръка, после пак на първата и така няколко пъти. Местел пръсти, нещо слушал и отвреме навреме нещо си записвал. Еля едвам сдържала любопитството си. Прегледа свършил, докторът се оптуснал в стола, но продължавал да мълчи. Еля го наблюдавала по скоро с любопитство, отколкото с тревога. Даже изпитвала странен покой и усещане за сигурност.
Най-накрая проговорил:
– Госпожице, съветвам ви да се приберете у дома и да си направите пълни изследвания. Акцентирайте на главата. Каквото и да ви кажат, знайте, че изход има и той зависи от вас. Каквото и лечение да изберете, първо започнете с детоксикация. Тя ще даде на тялото Ви шанс да набере сили, за да се справи със заплахата. Това, което искам да помните е, че пред вас има път.
Еля била зашеметена. Купонът свършил. Искала само да се върне у дома и да разбере, за какво говори този лекар. Направила всички възможни изследвания. Диагнозата дошла, като присъда – тумор в мозъка. Еля веднага напуснала агенцията. Отрязала си косата и за ужас на родителите си се изолирала във вилата на свои приятели в подмосковието. Имала нужда да остане сама. Светът и бил напълно и необратимо преобърнат. Не можела дори да заплаче. Шокът бил така силен, че блокирал всички реакции. Нямало нито гняв, нито страх. Нищо. Само празнота и вътрешен хлад. Диагнозата изтрила всичко, което се вписвало в програмата на живота й. Когато съзнанието привикнало с новината, емоциите се върнали. Но кой знае защо нямало страх. Една вечер, тя запалила камината в дневната си и разпръснала по пода снимки, които открила в прашасала кутия в килера, докато търсела дъждобран. Решила да си устрои вечер на спомените.Запалила свещи, отворила бутилка вино и потънала в миговете, които снимките пазели. Красиви лица, красиви тела в красиви рокли. Светлини, шампанско, усмивки, лукс .
Еля гледала снимките и усещала как този живот избледнява, отдалечава се, докато накрая изчезнал съвсем. С изненада осъзнала, че изпитава странно облекчение. Някакви невидими прегради, които я отделяли от друга, непозната реалност просто се сринали. Еля се озовала на ничията земя, сътворена от страха пред неизвестното. Тогава си спомнила думите на индийският лекар: “Пред Вас има много път, но трябва сама да решите дали и как искате да го извървите.“Спомнила си и съвета му да пречисти тялото си, преди да предприеме, каквото и да е лечение. Решението стояло пред нея ясно, като бял ден. Рано сутринта позвънила в туристическата агенция и си купила билет за Гоа. Не дала никакъв шанс на семейството и лекуващя си лекар да я разубеждават. През целия полет до Индия усещала спокойствие, което било сигнал, че действа правилно. Лекарят не бил изненадан от завръщането й. Съставили план и програма за лечение и Еля се потопила в новото си ежедневие. Всеки ден разговаряла с лекаря си и често за неща, различни от болестта. Разпитвала го за боговете на Индия и кой какви сили има, коя храна с каква подправка се съчетава и на кой орган или система помага, как аюрведа връща здравето и енергията на човешкото тяло. Той обяснявал търпеливо и дори започнал да й поставя малки задачки, като да допълни рецепта и определи кои съставки е нужно да се добавят. Еля се забавлявала и учела. След първия месец престанала да иска от лекаря си да диагностицира състоянието й всеки ден. Усещала тялото си по-леко и не ставало дума за килограми, защото винаги е била завидно слаба. Чувствала се по-ефирна и по-подвижна. Мислите и станали по-светли и леки. Минало още време и лекарят казал:
– Досега работихме за детоксикация на тялото. Време е за детоксикация на ума, на съзнанието и емоциите. Време е за среща с душата. Това е по-трудната част от процеса, но си струва, ако искаш да продължиш не просто излекувана, но и рестартирана за новото, което идва към теб. Готова ли си?
Еля следвала режима, който лекарят непрекъснато коригирал в зависимост от промените и напредъка на организма й:
– Не гледай на себе си, като на болен човек, казвал лекарят. Ти си човек, който е загубил баланса в тялото си и баланса с Вселената. Нашата задача е да възстановим тази хармония на всички нива. От утре започваш уроци по йога.
Той изпратил Еля в студиото по йога на свой приятел. Всеки ден след практиката учителят извеждал момичето на дълга разходка по брега на океана. Карал я да слуша музиката му и да се разтворя в нея. Учел я как да се превръща във вълна, как да се слива с пясъка и да разпознава мига, в който вълната ще се разбие в брега. Понякога поставял пред нея 4 – 5 предмета, а тя имала точно 5 минути, за да ги разгледа и запомни всички детайли, дори и най дребните. После следвали още пет, в които, със затворени очи да си представи всеки предмет сякаш е пред нея. В края на упражнението тя трябвало да сравни реалния предмет с този от вътрешния и екран. Постепенно упражненията и уроците се усложнявали. За да се справя, се налагало да „изпразни чекмеджето“ от ненужни знания, нагласи и представи. Така се отваряло пространство за новите неща, на които този мъж учил Еля. А той я учил да приема света, да разбира законите, които го движат, да го допусне до себе си и да го обикне. Такъв, какъвто е. Нито повече, нито по-малко.
– Просто е, казал един ден учителят. Приемаш топлина – отдаваш топлина, приемаш светлина – отдаваш светлина, приемаш благодат и отдаваш благодарност. Разбираш ли?
Еля не знаела дали разбира, но чувствала, че животът я дарява с нещо безценно – шанс да влезе в ритъм с него. И отговорила:
– Уча се учителю. Уча се…
Той се усмихнал, станал от пясъка, давайки знак, че е време да си върви. Еля се надигнала да го последва, но той я побутнал по рамото:
– Ти остани. Вече си готова да надникнеш в океана в теб. Слей двата океана и чуй какво си говорят. И не се притеснявай, ако отначало не разбереш езика им. Просто слушай. До утре!
Еля не била сигурна, какво се очаква от нея, но решила просто да постои на брега. На него, като край маса се събрали едно изплашено момиче и един океан, безбрежен за нейните крехки човешки сили и капка синя красота в окото на Вселената.
Момичето останало само с приятелското буботене на голямата вода и с хоризонта, който подсказвал, колко много вълни има още да премине, преди съзре другия бряг.
Постепенно се отпуснала. Забравила за времето, за позата лотос, за изтръпването в глезените. Оставила се на вълните да я въвлекат във вечната игра да свързват два бряга. Между два мига, между два свята, между началото и края – брегове за отдих на безбрежния живот.
Дядя Миша замълча, сякаш и той се беше потопил в тези вълни.
Прекъснах унеса му с възможно най-нелепия въпрос:
– И после какво?
Михаил присви очи и събра усни, сякаш се чудеше дали да ми каже, или пък дали знае, какво е станало на онзи бряг:
– Мммм, питай нея. Знам само, че в този ден Еля разбрала какво иска да прави с новия си живот. Питай нея. Тя ще ти каже.
– От нея ли научи за Филипините и Урданета?
– Как се сети?
– Не знам. Сложете го в графата интуиция.
– Да, от нея. Аз съм летец изпитател. Малко преди да я срещна бях претърпял катастрофа, която ми отне това, което най-много обичам да правя – да летя. Накратко лекарите ме поставиха в инвалиден стол и казаха, че оттук нататък това ще е моето царсто. Бях гневен на всички и на всичко. На себе си, на армията, на Бог, на самолета …Гневът ме давеше, а аз давех него с водка. Жена ми и приятелите ме умоляваха да отида на групова терапия. Отказвах да се срещам с разни доктори, които са по-големи перковци и от мен. Аз бях летец, сиреч силен мъж и нямах нужда от нечия помощ. Щом съдбата ме бе прецакала така, майната й. Не й бях длъжен с нищо. Един ден Дима дойде у дома. Жена ми и децата бяха на някакъв концерт. Имаше билет и за мен, но аз отказах. Те бяха вече в коридора, когато им изкрещях, че моят моноспектакъл е по-интересен.
Михаил спря и пое дълбоко въздух. Спомените не бяха леки за разказване:
– Божееее, какъв кретен съм бил. Толкова болка съм им причинил… Тааа, Дима дойде, за да ми прави компания. Отказа да пие с мен. Не щял нито коняк, нито водка. Каза ми:
– Знаеш ли аз вече не пия алкохол. Изобщо.
Зяпнах от учудване:
– Откога?
– Ами от три месеца.
– Каквоооо? Стига де. Та ти идваше у дома през тези месеци и ми правеше компания. Не се занасяй.
– Точно това правех. Правех ти компания. Ти пиеше, а аз стоях до теб и те слушах. Бяхме забавна дружинка – аз не пиех, а ти не ме слушаше
Беше удар с шокова палка. Повярвай ми, знам какво е. Моят най-добър приятел е стоял до мен и ме е гледал как се наливам, без да знае как да ми помогне. Толкова съм бил унесен от собствената си злост и омраза към живота, че дори не съм забелязвал Дима. Нито какво преживява, нито през какво той преминава. Имал съм нужда от присъствието му, за да има свидетел на гнева и ругатните ми. Божеее, не се гордея с онези месеци от живота си.
– А трябва. Изненадах се от намесата си и млъкнах.
– Така ли, и защо?
– Защото си намерил сили да се измъкнеш. Онези месеци са били трамлина, от който си отскочил, за да бъдеш сега тук.
Михаил беше наклонил глава на една страна. Слушаше ме скептично и някак отсъстващо:
– В деня, за който ти разказвам, Дима беше дошъл от сбирка на групата на Еля. Нещо като клуб „Искам да помогна“
Събират се хора, които са минали през тежки изпитания и са се справили. Те канят, такива, които са зациклили, както казва Еля “в нощта на душата си“ и не искат да се разделят с кошмарите си. Дима постави на малката масичка пред мен едно листче, написано на ръка. Оказа се ръката на Еля. Пишеше:“Не Ви моля да ми вярвате. Не казвам накъде да вървите. Искам само да знете, че има и други посоки. Някоя от тях може да е Вашата. Дима ще Ви разкаже за Филипините. Ние пътуваме през март. Има място и за вас. Елвира“
– Това пък що за глупости са? Нали се разбрахме, че тези кандърми са загърбени. Гневът ми се надигаше и бях готов да удавя в него горкия Дима.
Той ме слуша няколко минути, после внезапно се изправи и бутна с ръка чашата ми. Тя се разля върху малкото листче. Мастилото се размаза, буквите се изкривиха. Дима повдигна листчето и от него се процедиха една – две капки водка:
– Ето това си ти. Разбираш ли? Изкривен човек, размазан. И единственото, които можеш да изцедиш от себе си са капка – две гняв и омраза. Но виж, той разтърка напоената хартия между пръстите си съвсем леко и тя се разпадна на малки, мръсни, безформени късчета.
Те полепнаха по пръстите на Дима и той ги изтри в суха салфетка:
– Ето това си ти – повтори Дима. Късче никому ненужен отпадък. Но не защото това е истината, а защото ти избра да е така. Ако искаш да съм ти приятел – не искай от мен да оставам при нещастието. Аз ще опитам да си върна живота. Защото имам право и защото той е много повече от това да стоя нещастен с чаша водка, затворен между четири стени. Може и да не станеш от стола, но ако си мъжа, когото познавам – поне опитай. Поне излез навън и виж дали няма да ти хареса. По дяволите, писна ми да бъда добър приятел на един лош приятел.
Лицето на Дима пламтеше. Разбирах, че още много думи и болка бушуваха в него, но той ги давеше. И ми просветна – Дима не искаше да става като мен. Той искаше да опази волята си за живот от разрушителната сила и лепкавите пръсти на гнева. Тогава още незнаех, че Дима преминава през свой кошмар. Справяше се сам, без да хленчи и дори имаше сили да подкрепя мен.
Мълчах. Нямах или не знаех какво да кажа. Затова мълчах. Чух как врата се хлопна с трясък след него. Чух шума на асансьора и благодарих на Бог, че точно в този момент не можех да стана от стола и да го спра. Още не бях готов да искам прошка, нито да давам прошка. Не бях готов да продължа да живея.
През следващите дни приятелят ми не се обади, а аз не се преборвах с думата „извинявай“. Споделих с жена си за клуба и за групата на Елвира. За това, че Дима ще пътува с нея до Филипините. Не знаех точно къде, но знаех, че става дума за лечители. Жена ми погледна и се разплака. Думите изригнаха от устата й като от вулкан. И тогава разбрах, че Дима има рак на лимфните възли. Беще преминал през операция. В момента беше в ремисия, но му бяха казали, че е много вероятно рака да се върне. Той избрал да се бори. Сутрин заставал пред огледалото, гледал белега и казвал на рака:“Аз съм по-силен от теб. Ти реши да дойдеш, но аз ти казвам, че си отиваш.“ Можеш ли да си представиш, колко сила е нужна да се изправиш пред себе си, пред рака и да кажеш “Аз оставам. Ти си тръгваш“. Когато научих за битката на Дима се почувствах слаб и жалък. Приятелят ми е имал нужда от подкрепа, а аз се държах като задник. Призовавах смъртта, защото бях изгубил доверие в живота.
Михаил разтърка челото си със свити юмруци, прокара пръсти през косата си, върна ги на слепочията и продължи:
– Отново подметнах на жена си за групата на Елвира и за Филипините. Тя не каза нито дума. Беше разбарла, че момента е настъпил. Бях готов да се изправя и да погледна ситуацията без опиата на гнева
Михаил направи театрална гримаса в кратката пауза и продължи:
– Та жена ми се свързала с Дима, чрез Дима с Елвира и само след седмица имахме резервации за полет до Манила. Моите хора бяха орагнизирали всичко – хотели, трансфери, срещите с лечителката.
Спомням си, че вече бяхме на летището, когато попитах жена си:
– Ти поне знеш ли къде ме водиш? Каква е тая, дето се наема да се занимава с такива като мен?
За първи път след злополуката видях от очите на кротката си и търпелива жена да изхвърчат искри. Бедната, нямаше повече сили за моето мрънкане:
– Лечителка, Миша. Само добра лечителка би се захванала с малоумник, като теб. И без да ме поглежда, бръкна във външния джоб на малкото куфарче за ръчен багаж. Извади от там дебел бележни, чиито корици не се затваряха, заради напъхани всякакви лисчета. Оля измъкна отт бележника принтирана цветна снимка. Беше на усмихната млада жена, с красиви тъмни очи и прегърнала някакво дете:
– Това е тя. Дано Бог я дари с търпение, Миша, защото моето е на изчерпване. А сега по-добре замълчи. Поне до Манила.
– Разбрах…И наистина бях разбрал. Оля се бе борила твърде дълго с мен, за мен и сега искаше малко почивка. Колкото един полет време.
Вече развеселен от спомена, Миша се плесна по коленете:
– Хайде да вървим. Искаш ли да се повозим на трисайкъл?
– Трисайкъл? Неее. Стига де. Дори на мен ще ми е обидно да видя един небесен Ас напъхан, като в консерва в трисайкъла. Вървим пеша. Става дума за цели 600 метра. Ще оцелеем, дядя Миша.
– Дали? Навън е горещо.
– В трисайкъла е тясно и горещо. Вървим!
– Божеее, всички българки ли сте така категорични?
– Не. Само тези, които са тренирани със съпрузи македонци.
– В смисъл?
– Това е тема на друг разговор Миша. И уверявам Ви би бил мноого дълъг.
Вървяхме сред шума на коли, клаксони, прах и топлина. На места притичвахме, за да изперварим задаващата се колона Миша все беше крачка пред мен и с протегната лява ръка се опитваше да ме предпази от потока возила. И слава Богу, защото гледах него, а не колите. Висок, изправен, силен този „небесен Ас“ явно бе поел пълен контрол над наземния си живот. Беше се отлепил от пистата на безнадежните, за да се рее в пространството на Свободните.
Знайно е, че небето е за смелите. Но Еля, Миша, Дима – всички тези хора, с които сега споделях чаша бира, няколко вица и късче съдба ме научиха, че е живота изисква точно толкова висш пилотаж, колкото небето от Асовете, за да останат в него.
Когато се върнахме в хотела, част от руската група се бе събрала в градината, под една от тентите. На масите стояха подредени, почистени и с боднати цветни сламки за пиене 7 кокосови ореха. По встрани, срамежливо чакаха момента си няколко бири. Така де, не е лесно човек да се откаже от малките радости на живота и то в топлина, която предполага студена бира и малко рибни мезета. Все пак сме на остров…
Проследил погледа ми и заподозрял мислите ми, Андрей Степанович светна в щастлива усмивка:
– Първо нещо здравословно, за радост на организма, а след това малко бира за радост на душата. Ще се присъедините ли?
– Може, но моите душа и тяло са наговорили да пият кокос, а като гледам Вашите са подредени, като по разклад.
– О, не се тревожете за това. Аз съм известен джентълмен и още по-известен любител на бирата. С радост ви отстъпвам своя порцион здравословна напитка.
– Тогава, благодаря за поканата. Моите приятели навярно си почиват, така че с удоволствие ще поседя с вас.
Андрей отклони от редичката кокосов орех и го постави пред мен. Потри ръце, за да изобрази предвкусвано удоволствие и посегна към една от бирите. От шапка невидимка изкочи сервитьор и чевръсто отвори бутилката. Андрей изпълни чашата си с повече пяна, по-малко бира и вдигна я към мен:
– Наздраве! Ето това е хармония. Всекиму по радост – на Вас кокосово мляко, на мен бира. И всички са доволни
Степанич потопи мустаци в пяната и примижа от удоволствие. После отпи още веднъж и озарен остави чашата пред себе си:
– Е, разказвайте, как мина сеансът днес при Естер? Как се чувство вашето момиче?
– Мисля, че добре. Това е едва първи сеанс, а диагнозата е …, да кажем сериозна. Но това, което Естер прави е наистина изумително. Още немога да повярвам, че го видях с очите си, че го изпитах.
– За първи път ли сте тук?
– Да. За първи път на Филипините и за първи път при лечител, като Естер.
– А тя как ви се стори?
– Реална, истинска. Не знам дори как до опиша чувството. До края на живота си ще помня очите на Естер и страданието в тях, когато постави ръце над О. Застина, сякаш чакаше разрешение от някаква по-висша сила. Това бяха най-дългите минути в живота ми. После спусна ръце и пръстите и започнаха да се движат по главата на момичето. Болката от онова, с което се сблъсква беше изкривила лицето й. Преминаваше през цялото й същество.
Докато разказвах за първата ми среща с Естер, емоциите от преживяното се върнаха, за да ме убедят, че всичко бе реално. Отново видях дребната фигурка на лечителката. Усетих смирението, с което приема чуждото страдание. Чух дълбоката въздишка, с която пропъжда вътрешно напрежение. Отново до мен достигна приглушения глас, с който говореше и напътстваше всеки от пациентите си. Естер излъчва дълбок вътрешен покой и сила, които те карат да притихнеш, да се смириш, защото разбираш, че тази крехка жена е проводник на нещо мощно, нещо осезаемо, макар и невидимо. Нещо, което не разбираш, но на което се доверяваш и понякога е твоя последна надежда, за да си върнеш връзката с живота. Беше силно преживяване, а не знаех как да го предам. Затова млъкнах.
Погледнах към Андрей Степанич. Капчици пяна се разтваряха и губеха из гъстата му брада, но той не им обръщаше внимание. Беше уловил мислите ми, знаеше за какво говоря и знаеше, че не ми се говори. Услужливо ми подхвърли нужните секунди мълчание, а после ме върна в топлата реалност на вечерта:
– Впечатляващо преживяване, нали?
– Малко е да се каже, но да. Впечатляващо е. Радвам се, че съм тук, Андрей. Искам да кажа…Мммм, просто се радвам.. А Вие защо сте тук?
– За какво ли не…
Андрей запълни многоточието, наливайки бавно бира в чашата си. Не бързаше да отговори, но знаех, че неведнъж се бе изправял пред този въпрос:
– Не бях най-добрия пример за подражание. Години наред се опитвах да изпия всичката водка на света или поне тази в Русия. Не прощавах на хайвер, на котлети, сосчета, сиренца…И колкото по-мазничко, толкова по-добре. Не слизах от колата, често обядвах по два пъти ден с различни клиенти. Добавете нерви, стрес, страхове, безсъние… Резултатът е предсказуем – наднормено тегло, високо кръвно, холестерол, подагра, увреден черен дроб. Това е само върхът на 115 килограмовият айсберг, който стои пред вас. Само за протокола – бях 135. Сега виждате подобрената моя версия.
Докато описваше здравния си статус, Степанич наливаше втората чаша бира. И отново премижа, преди да отпие втората първа глътка.
– Андрей, а това вписва ли се в лечебния процес – кимнах с глава към бирата.
– От мен да знаете няма нищо по-трудно от това да избираш между здравето и любимите вредни навици. Нищоооо…Бизнесът е детска игра, в сравнение с битката между волята и навиците. Нека ви разкажа как стигнах дотук. Историята е в темата..
– Обичам поучителни истории. Това пътуване ме превърна в експерт събирач на такива, така че цялата съм слух.
Андрей се приготви да разказва. Отмести чашата с бира в страни, подпря лакти на масата и леко се наведе над нея.
Този едър мъж в нормалното си ежедневие взема решения за чужди съдби и чужди пари. Има категорично мнение по всякакви въпроси и още по-категорично го отстоява, защото това е част от професията му.
Сега беше свалил маската на големия началник и се чудеше от къде да подкара разказа така, че да каже точно това, което иска да стигне до мен.
Можех спокойно да наблюдавам Андрий Стпенич, докато подреждаше мислите си. Ако приложех фотошопа върху мъжа пред мен мъж и премахна отоците под очите, двойната брадичка, и изтъня бузите, биха просветнали ярко сини очи, добродушен и благ поглед, финните ноздри на един деликатен нос, високи скули и плътни устни. С други думи истински бивш красавец, с много мечти и още повече амбиции. В началото мечтите са захранвали амбициите, а после амбициите са схрускали мечтите между закуската и забогатяването. Промяната е настъпвала плавно и момчето с бъдеще незабелязано се е превръщало в мъж, разпънат между стреса и наднорменото тегло.
Андрей започна разка си с:
– Имало едно време един Степанич, който получил стряскащата диагноза: некроза на става на десния крак.
Пробвах всяко познато на медицината у нас лечение, но без успех. Сменях лекарите, а те пък си сменяха физиономиите след поредните изследвания. Накрая се примирих с медицинското заключение, че ако искам да живея трябва да се откажа от крака си. Едва, когато приех тази възможност за реална, осъзнах колко много неща мога да правя с това конструктивно решение, дарено ми от Бог. Спомних си, че краката са, за да се разхождаш, да паднеш на колене пред жена, да танцуваш, да прескочиш локва на улицата, да изкачиш хълм, да плуваш в езеро…. Бях поразен от факта, че не съм правил нищо от този списък с години. Сега опцията за „утре“ ми беше отнета. Лекарите твърдяха, че всяко забавяне на операцията крие риск за живота ми.
Един ден бях поканил на работен обяд важен клиент. Избрах любимия си ресторант и поръчах любимите си блюда. Бях си казал, че до операцията няма да се лишавам от нищо. Като утешителна награда. Нали разбирате? Клиентът ми закъсна с близо 20 минути, а аз вече отмятах второто предястие. Когато той пристигна масата вече беше отрупана с плата. Поканих го да се присъедини към моя избор, но отказа. Поръча си странна салата от краставици и кълнове, и бутилка минерална вода с лимон.
Казах му: „Поправете ме, ако не съм прав, но идеята на обяда не е ли за кулинарно удоволствие, а не за изтезание.“ Нямаше как по елегантно да кажа, че блюдото пред него е пълна гадост.
Той обаче ми сподели, че има тежко заболяване и се готви да пътува за Китай. Щял да ходи в някаква много специална клиника и затова сега е на лека и здравословна храна, за да си подготви организма за предстоящото лечение.
Светна ми, че това може би е знак от съдбата. Попитах дали може да ми помогне и аз да постъпя в тази клиника. Споделих диагнозата си. Разбрахме се, че до няколко дни ще се свържи с клиниката и ще се обади за резултата. Мина повече от седмица без знак от моя клиент. Бях загубил надежда, когато той се обади. Не само се обади, но беше договорил дата за постъпването ми в клиниката. Дори беше проверил и кои са подходящите полети до Китай.
Нещата се развиваха бързо, но това бе единственият ми шанс да спася крака си. Съобщих новината на семейството си и помолих секретарката ми да предупреди всички клиенти с чиито дела съм ангажиран, че ще отсъствам няколко месеца, но колегите от кантората ще се погрижат за всичко. И заминах за Китай.
В клиниката ме посрещнаха без много да ми се усмихват. След прегледа докторът ми каза, че трябва да забравя всичко, което знам за заболяването си и да следвам стриктно програмата на лечение, която той ще състави. Отнеха ми телефона, лаптопа, мюзик плейъра. Дадоха ми едни широки памучни панталони, нещо като кимоно и ми казаха, че засега това е моя гардероб. Започна се строг режим, на какъвто не бях свикнал. Будеха ме в 4 сутринта и общо взето по цял ден нещо правех или ми правеха. Седмиците минаваха, а лекуващия лекар ме преглеждаше с все така каменно лице. Не можех да разбера накъде се движат нещата. След няколко месеца и поредни преглед, той най-после се усмихна и каза:
– Можете да си вървите. Резервира ли сме Ви билет за дома. Кракът Ви е здрав. Можете да правите с него всичко, но ако искате да запазите здравето, краката и живота си, спазвайте програмата, която сме приготвили. Докато сте жив. Желая Ви добър път и късмет
Дори не се здрависа с мен. Поклони се леко и ми показа вратата. Не можех да повярвам на ушите си. Бях излекуван и се връщах в Москва с два здрави крака.
През първите поне шест месеца спазвах режима, всички препоръки и всички забрани. А те не бяха малко.
В началото всички ме подкрепяха и се съобразяваха със странните ми нови навици. Но деловите обеди, протоколните вечери, празниците се заредиха и уж по малко, уж по изключение, се върнах към стария си начин на живот. Започнах да пропускам упражненията, разходките в парка. Или нямах време, или ми беше студено, или бях твърде уморен за такива неща. След още година и половина получих втора лоша новина. Некрозата се беше върнала, но на другия крак. Бях изправен пред същата заплаха. Този път обече знаех точното място и познавах правилния доктор за мен. Веднага позвъних на китайския ми лекар. Той разбира се, каза, че ме помни. Попита как съм със здравето. Аз обясних, че заболяването се е прехвърлило на другия крак и затова бих искал да се върна в Китай за повторно лечение. Той ми зададе един единствен въпрос:
– Спазвахте ли режима и предписанията, които Ви дадохме?
Знаех, че немога да го заблудя и казах истината – Не. Тогава последва нещо, което ме шокира повече и от повторната диагноза:
– Андрей Степанич, с цялото ми уважение към Вас, но ние не можем повече да се грижим за Вашето здраве. Вие не сте за нашата клиника. Желая Ви успех.
Андрей разпери ръце и направи дълга пауза, наслаждавайки се и на моето изумление.
– Можете ли да си представите? Те ме бяха излекували, бяха ми казали какво точно да правя, как да променя живота си, за да запазя здравето си, аз не изпълних препоръките и сега ми отказваха лечение. Не можех да повярвам на ушите си. Първо ме напъна гняв. После излях всички обидни думи, които знаех по адрес на клиниката, на доктора, на китайците и пак на клиниката. Егото и живота ми бяха застаршени. Надя, това е жена ми, изчака да се успокоя и се вклини в кратка пауза между моите ругатни:
– Андрюша, щом си се излекувал веднъж, ще го направиш пак. А, като се успокоиш съвсем ще разбереш, че имат право. Те напрвиха за теб чудо, но ти пропиля времето им, както и своето. Сега си на изходна позиция, но пък вече знаеш пътя.
Надя беше права. Може и да намериш правилния лекар, но в крайна сметка става дума за промяна на навици, на мислене. За промяна на живота. Провалът беше мой, а не на китайците. Нямах време за губене. Трябваше да намеря нов изход, но вече си бях научил урока. Болестта е сигнал за промяна и ако не я направиш, тя стяга бримката около врата ти. И ето ме тук…!
Степанич плесна с ръце по масата и посегна към бирата си. Повъртя я в ръце и отново я постави настрани:
– Като не бива, значи не бива, нали?
Той въздъхна и добави:
– Не е ли странно, как ей такива дребни неща – чаша бира, парче кейк, една пържола могат да те държат закотвен в блатото на всякакви болежки?
– По-странното е, че не късаме въжетата на котвата и бълбукаме в тинята, вместо да изплуваме.
– Момиче, от мен да знаете, много е трудно това с навиците. Лошото е, че като знаеш истината, не можеш да се правиш на изненадан.
Присъединяването на останалите руснаци към масата сложи край на разговора ни със Степанич. Почти едновременно с тях се появиха и моите приятели.
Вечерта плавно и неусетно бе на път да изтика един дълъг ден от календара.
Бяхме уморени и щом приключихме с вечерята, си пожелахме лека нощ.
На следващия ден, след закуска се отправихме за втори сеанс с Естер. Дворът и църквата отново бяха пълни с хора. Този път направо се наместихме на първи ред и търпеливо зачакахме. Вече знаехме какво предстои. Запълвахме чакането с бъбрене със съседи по пейка, четяхме текстовете, залепени по стените и инструкциите какво да правим и какво не след сеанс. Когато всичко свърши се върнахме в хотела за късен обяд и почивка. В стаята, кой знае защо, умората изчезна. Известно време слушах шума от вън. Малко клаксони, малко смях, гласове на непознати, които се търсят и намират. Денят диктуваше ритъма на улицата. Беше направо непростимо да го загърбя, затворена между синьо-билите стени на хотелската стая. След пет минути вече превъртах ключа от външната страна на вратата. На улицата ме обгърна топлия въздух който пръскаха храсти, чието име така и не запомних.
Вдишвах този аромат и се радвах на обещанието за уютна, нежна вечер. Животът край мен се носеше на потоци, в различни посоки. Пълнокръвен и туптящ.
След около 15 минути бях обратно в двора на църквичката и се оглеждах за някой, който да ми каже къде, кога и как ще се случи вечерната меса.
Очевидно бях подранила, защото в двора тичаха само хлапетата на братовчедката на Естер. Майка им си бъбреше с три жени, седнали на пейка, точно под сноп метли, закачени за дървената греда на заслона. Модните филипински метли са къси, разперени, като ветрило и шарени, като опашката на папагал. Картината беше повече от забавна. Изпитах мигновенното желание да измъкна фотоапарата, но благоприличието ме възпря.
От лабиринта на малки пристройки в двора се появи Джейн и обясни, че вечерната меса ще е след час и половина, така че мога да се поразходя или да чакам в двора до започването й.
Избрах разходката. Приготвих фотоапарата и излязох на лов за забавни кадри. В дъното на тясната уличка група деца скачаха на въже. Бяха 6 -7 годишни, всички с катранено черни коси, слабички, подвижни и кипящи от енергия. Едно от момченцата правеше гримаси, подскачаше и се плезеше срещу тези, които скачат, за ги разсмее и объркат ритъма си. Кръга от зяпачи се заливаше от кикот. Исках да послушам ромона на смеха им, но не и да смущавам играта, затова се приближих на разумна дистанция. Едно от децата забеляза фотоапарата, който висеше препасан през рамото ми, посочи ме с пръст и след секунди бях заобиколена от шумния рояк.
– Искаш ли да ни снимаш? Попита най-наперената девойка. Приличаше на Пипи дългото чорапче в азиатски вариант. Беше сложила ръце на кръста си, гледаше от упор, а очите и бяха две пламтящи въгленчета. Непокорната права коса стърчеше над щръкнали ушета, разделена на къси и разперени, като метлите в двора опашчици.
– Искам. Ще им кажеш ли името си?
– Аз съм Анджелика, а това е Рия. Тя ми е сестра. Анджелика издърпа от групичката едно мъниче с бяла рокличка, цялата на пеперуди. Имах чувството, че зад гърба и пърхат малки крилца и ей сега ще ги размаха. Самата тя беше, като красива пеперуда. Носеше ярко цикламена диадема, украсена с блестящи мъниста. Широката усмивка показваше липсващи зъбчета и сладки тръпчинки. Гъст бритон, като плътна козирка се спускаше над кръгли очи, озаряващи кръгло личице. Не можах да се сдържа и обвих ръце около малката пеперуда:
– Ще снимам, колкото искате, ако тя ми даде целувка. Става ли?
Без да му мисли Рия протегна ръчички, придърпа главата ми и ми подари звучна целувка.
– Ето това е. Имаме сделка
Отстъпих две крачки назад от бодрата банда и започнах да снимам. Те позираха пред фотоапарата, подскачаха, кривяха лица, плезеха се. С други думи забавляваха се.
Фотосесията можеше да продължи до безкрайност, ако зад гърба си не чух приятен плътен глас с европейски акцент:
– Искате ли да ви снимам с тях?
Обърнах се в посока на гласа. Беше Италианеца. Отблизо беше, толкова чаровен, колкото и от далеч:
– Ами да. Благодаря. Ще се радвам да имам снимка с тези красавци тук.
Догато измъквах фотоапарата от рамото си, той попита:
– Как е вашето момиче? Днес вие бяхте в църквата нали? Разбрах, че сте българи.
– Добре е. Или поне, така се надяваме. Май бързо се носят новините за новите тук.
– При цялата ни международност сме малко общество. Хората се задържат тук поне за една седмица, а повечето и за две, дори три, така че новодошлите се открояват веднага. Как разбрахте за това място?
– Предполагам, както повечето, които са го намерили. Приятели, приятели на наши приятели …Все нещо или някой те довежда до там, за където си тръгнал.
Докато отговарях на Италианеца гледах децата, които вече бяха изгубили интерес към фото сесията и продължиха играта си. Бяхме сами в края на тясната и къса уличка. Помислих си, че сега е момента да разпитам теолога, какво мисли за нестандартните методи на филипинските лечители. Всъщност исках да чуя неща, които ще подкрепят надеждата ми, че сме на правилното място.
Погледнах към Италианеца. Той също беше приютил погледа си в тичащия насам натам детски рояк:
– Прекрасни са, нали?
Ако беше погледнал към мен щеше да види, че кимам „да“, но мъжът, приличащ на нещо средно между аскет и бохем, продължаваше да следи с поглед децата:
– Нали знаете, че накрая всички стигаме до там, за където сме тръгнали?
Засмях се, защото тови ми напомни стария студентски виц, дето един дядо попитал студент в трамвай номер 2:“Момче, за къде пътува този трамвай? „ За гробищата дядо“. „Е,- рекъл старецът, то всички сме за там“
Теолъгът се обърна с лице към мен, разбрал, че се усмихвам на двусмислената му реплика:
– Извинете, не беше проява на лош черен хумор. Искам да кажа, че всички сме търсачи на своята приказка и все един ден я намираме. Може и да не е сега, но я намираме.
Той млъкна и отново обърна поглед към децата.
– Вие да не би да вярвате в прераждането?
Въпросът ми прозвуча малко грубо, но бях изненадана от отговора на един католически възпитаник.
– А вие не вярвате ли? Аз съм католик, а Вие сте от една немного почитаща Бог страна. И двамата има на какво да се учим, нали?
Отговорът прозвуча малко арогантно, но пък си беше самата истина:
– Знаете ли, всъщност си мисля, че всички – и вие по- образованите и ние- невежите по темата Бог, тепърва ще си изясняваме отношенита с Него. Наистина има много да се учим.
Направих малка пауза, но не се сдържах и продължих:
– Но за моята страна не сте прав. Там е имало и има хора, които почитат, познават и затова вярват в силата, която наричаме Бог. Може и да не е по начина, по който католическата църква повелява, но ние имаме своите вдъхновяващи учения за Бог, за нас, за Вселената. И в тези учения има място за всички.
– Искате да кажете учението на Богомилите? Може и да ви изненадва, но го познавам. И го ценя. Както и това на Вашия Петър Дънов.
– – Сега вече ме изненадахте. В университета ли сте учили за тях?
– Не само. Имам колеги, които са писали трудове, посветени на българските богомили и за развитието на учението им в Италия и Франция, например. А истината е, че съм родом от малко градче в Южна Италия, където това учение е имало последователи в района. Колкото за Петър Дънов – всеки уважаващ себе си теолог знае за него. Всъщност не исках да Ви обидя, но имам приятели, които познават състоянието на Църквата в България и знам, че народът Ви е ориентиран доста по-прагматично , отколкото религиозно.
– Не бих нарекла италианците непрактични. Мисля, че за повечето от тях църквата е нещо, като ензимите за храносмилането – пием ги за всеки случай, особено, когато сме преяли.
Не знам откъде се взе раздразнението ми, но желанието ми да беседвам с учения се бе изпарило:
– По-интересно е Вас какво ви е довело тук? Явно светата църква не е отговорила на всички ваши въпроси.
Долових в тона си лееека враждебност и си помислих, че най-доброто, което мога да направя е да си тръгна след едно куртоазно сбогуване.
– Права сте. Църквата не можа да даде отговорите, от които имах нужда, а с времето въпросите ставаха все повече. И ето ме тук. Нека го кажа така – тук въпросите не изчезват, но намирам своите отговори по – лесно. А Вие сте права, няма нищо по-глупово от лепването на етикети върху една страна, народ или общност. Казвам се Франциск, между другото. Приятно ми е да се запознаем!
Глъсът на италианеца отново звучеше меко, направо напевно и смирено.
– Има нещо по-глупаво – да споря с човек, който може да ме убеди, че Египетските пирамиди и колизеума са работа на една и съща архитектурна школа. И на мен ми е приятно. Аз съм Валентина. Съгласна съм за етикетите. Подобни опити винаги ме „изваждат от обувките“.
Приех подадената ръка. Беше топла, но не и влажна. В знак на примирие се пошегувах:
– Франциск значи? Като онзи Фрнциск?
– Нещо такова, но от Юга. Всъщност съм кръстен на него. Кръстникът ми избрал името. Той самият е свещеник в Позитано. Казва, че като избрал името е предначертал и пътя ми. Макар, че точно сега изпитна някои съмнения, дали го следвам правилно.
Хубав глас, хубава усмивка. Всъщност този Франциск се оказваше доста приятен събеседник.
– За вечерната меса ли сте дошли?
– Да. Моите приятели си почиват в хотела, а вчера две възрастни дами похвалиха пеенето Ви.
– Значи си имам фен клуб?
Усмивката му разкиваше добре подържани зъби и заличаваше скучната представа за теолога.
– Определено имате.
– Какво друго Ви разказаха за мен?
– Нищо, което вече да не знаете.
– Едва ли ще ви разочаровам, като ви кажа, че не пеем типичните католически меси. По-скоро красиви песни посветени на Бог и любовта ни към него.
– Не, не ме разочаровате. Франциск, мога ли да ви попитам нещо? Повярвайте, не е любопитство или поне не в обичайния смисъл на думата. В смисъл, любопитство е, но е важно да знам отговора…
– От мен да знаете, въпросите са вятъра, който ни движи напред, а отговорите – земята, на която търсим покоя, но той е твърде измамем и мигновен в човешкото ни измерение. Затова все търсим ли, търсим…Тааа, какво е толкова важно за вас?
– Ами защо останахте тук? Защо избрахте Естер?
– И просто, и сложно е. За сложното нямаме време, но простия отговор е, че засега тук намирам покой. Въпросите, които ме спохождат не са ураганни, та да ме понесат в друга посока. По – скоро са лек бриз и само правят престоя ми по-свеж и забавен. Колкото до Естер, тя е като вълната.
Едно „мммм“ замести молбата ми за доуточнение. Франциск обаче ми обърна гръб и бавно закрачи към църквата. Хлапетата се бяха изпарили и ленива тишина придружаваше свечеряването. Съвсем наблизо, на не повече от двеста метра автомобилния поток пееше своята песен, но това сякаш беше един друг свят, от който малката и невзрачна уличка ме разделяше. Забързах крачки, за да настигна италианеца:
– Ееее, приемам простия отговор, но е твърде прост за човек, като Вас или твърде сложен за невежа, като мен. Нека попитам така: С какво Естер Ви задържа тук?
Франциск спря, но не бързаше да отговори. Разпери ръце, направи още няколко крачки и отново спря. Завъртя се на пети така рязко, че почти се сблъскахме:
– Тя е като вълната, набрала сила и енергия, устремена към брега. Не пита защо. Знае, че трябва да го достигне. Не се страхува и притеснява, че следата, която оставя ще бъде заличена от друга вълна. Знае, че е направила това, за което е родена в дълбините на океана. Носи прохлада, заглажда камъче, превръща изхвърлените черупки в пясък, дарява радост на дете и после се оттегля. За да събере отново енергия и мощ, за следващото докосване с брега. И това не я прави нито щастлива, нито нещастна. Прави я вълна. Да достигне брега е нейната природа, да прави пясък и да носи прохлада е нейната мисия. Понякога тя може дори да отключи в съзнанието и сърцето на някой самовлюбен глупак, като мен ,прозрението, че не трябва да правя нищо друго, освен да бъда като нея.
Франциск говореше бавно. Подчертаваше и отделяше всяка дума. Сигурно се боеше, че мога да не го разбера. Разбирах го. Исках да му кажа, че го разбирам, но реших, че е по-добре да помълча, а той продължи:
– Естер няма нужда да изчете хилядите страници, които аз съм прочел, за да има аргументи по темата Бог и човек. Тя няма нужда от Вашето одобрение. Тя не критикува, не очаква, не планира, не съди. Естер се е превърнала във вълна. Носи Ви надежда от едни други дълбини, а Вие ако искате я приемате или не.
Тази жена не е нито гуру, нито учител, нито магьосница. Тя дава на хората шанс за изцеление, но всъщност изцелението зависи от Вас. Вие сте играчът, когато става дума за Вашия живот. Естер може само да подаде топката във Вашето поле. Сигурен съм, че ме разбирате.
Гласът му бе станал отново топъл и мек, а на лицето танцуваха непринудена усмивка и дружелюбност.
До скромната метална врата на двора към църквата ни деляха няколко крачки.
Заех място на последната пейка, до вратата. Църквичката беше пълна с хора и приличаше на кошер. Появата на Франциск предизвика радостно раздвижване и нова вълна от жужене. Той премина по пътеката до подиума, като се здрависваше сърдечно с познати и непознати. Зае мястото си, поздрави, делово включи някакво СД и …запя. Без предисловия, без речи, без въведение. Скоро строен хор поде песента и музиката изтласка задухата. Вълна от нежност изпълни залата.
Щом службата свърши, се измъкнах бързо от църквата. След минута – две бях в трисайкъл на път към хотела. Не си взех довиждане с Франциск, а и нямаше нужда. Бях получила своя урок и бях благодарна за него.
Следващият ден беше ден на поредната раздяла. С Урданета, с О. и баща и, с Филипините. В късния следобед миниванът и Вонг ме очакваха за трансфер към Манила. Точно затварях вратата на стаята след себе си и от дъното на коридора се чу мощния глас на Миша:
– Хей, българката! Тръгваш ли?
– Да. Тръгвам Миша, а ти наглеждай моите хора, нали. Ако имат нужда от нещо – подайте славянско рамо.
Поколебах се миг, два и задах въпроса, който ме човъркаше:
– Миша, мога ли да попитам нещо? Как те промени историята с катастрофата?
– Ами пред теб стои пилот от селскотопанската авиация. И ей Богу, много ми е хубаво.
Миша сложи театрално ръка на сърцето си, вдигна очи към тавана и допълни „Амин“. После измъкна куфара от ръката ми и го понесе по стълбите към фоието. Застъпвах след него. Опитвах се да си го представя в малък самолет да се носи на засяти полета. Защо пък не? Асът си е винаги Ас. Трябва му само небе и желание за полет. Миша спря на междинната площадка, пусна куфара на земята и се извъртя към мен:
– А знаеш ли, кой е най-големият ми кошмар? Не е катастрофата, нито това, което ми причини. Моят страх е да не се наложи един отново да се кача на военен самолет. Сега разбирам живота по-различно.
Навън, пред входа на хотела приятелите ми ме чакаха за сбогуване. Прегръдки, сълзи, последни съвети и миниванът пое. Задното стъкло на колата, като екран показваше отдалечаващите се фигури на О., баща и, улиците на Удранета и когато те изчезна от погледа ми, за да не ми е тъжно, в стъклото затанцува прекрасния залез на Филипините. Затворих очи и вместо монета, оставих късче сърце в тази география на радостта.
КРАЙ

Comments are closed