Филипините част трета

ФИЛИПИНИТЕ – 3 ЧАСТ

Урок 3:
Ако не преживееш поне една своя осъзната мечта, убиваш не мечтата, а себе си. Достатъчно е дори само да опиташ. Това веднага те свързва с Вселенския закон за съответствието и ти дава навигационна карта към Късмета.

 

Оставаха не повече от ден – два и О. щеше да напусне болницата на Багио. Много скоро щяхме да кажем сбогом на лятната столица на Филипините. Въпросите, които сега се блъскаха в ума ми, бяха много повече от тези, с които бях кацнала към Манила. Утешително си повтарях, че каквото се случва, то винаги се случва за наше добро, че Бог знае защо, колко и какви изпитания поставя на пътя ни. Той е мъдар и никога не би предозирал с нещо, което да ни сломи. Искаше ми се да имах поне малко яснота за този пъзел на съдбата. Търсех знаци, че ако не аз, то поне Той държи под контрол всичко и , че каквото и да правим, следваме плана Му…Заспивах с молитва и се събуждах с молитва. Разбирах, признах и приех, че нищо не е в нашите ръце. В кутията за чудеса имахме само малко надежда. Това някак ме успокои и помогна да бъда силна, търпелива и благодарна. Бях прехвърлила отговорността за всичко, което предстои на Създателя си и можех, дори в тази ситуация да преживявам радостта, от това да опознавам един друг свят. Различен, но разбираем, човечен и странно близък.
Чрез приятели тук успях да предоговоря срещата с лечителката от Урданета, заради която бяхме дошли на Филипините.
Не ние, а обстоятелствата налагаха ритъма на дните. Научих се да ги приемам без да се бунтувам, да следвам промените и да изключа от съзнанието си илюзията на „твърдите“ планове. Различната и напълно непозна реалност, в която бях попаднала изваждаше от мен качеството „гъвкавост“, абсолютното условие, за да се справя с изненадите на тази реалност. Започвах деня с усмивка и просто приемах картите, които съдбата оставяше пред вратата ми. Вечер си лягах изумена от факта, колко пълен, цветен и смислен може да бъде денят без планове. Следвах една, единствена нишка: Как да бъда полезна? Удивителното е, че зададеш ли този въпрос, денят подрежда обстоятелствата така, че да изпълниш задачките си. Часовете губят значение, а единицата време „ден“ става толкова протяжна, колкото е необходимо за целите на този ден. Истината е, че се влюбих в този танц с времето. Денят настъпва, аз му отварям врата и просто следвам ритъма на случващото се. Ами, ако това е верният подход…? Дори, когато сърцето се свиваше от страх и от безпомощност знаех и вярвах, че за всичко има някаква висша логика и смисъл, а това, че не ги разбирам, не е причина да отхвърлям.
Нямаше как да не се питам, защо тази простота в мислите и чувствата, така естествена тук, е така трудно постижима в родната географска ширина? Можех ли с някакво чудно изкуство да задържа това разбирателство между мен и живота, и да го „пейстна“ в България? За Бога, какво ни пречи да бъдем естествени? Какво ни пречи да бъдем щастливи? Не просто доволни или притежаващи, а именно щастливи.
Докато масажирах мозъка си подобни мисли, за добро утро, към мен се носеше голяма чания, пълна със свежи и ароматни парчета папая и манго. Усмихнах се. Никога няма да се наситя на тези плодове. Ето простичък пример, за простичка радост. Докато се наслаждавах на закуската си, в залата на ресторанта нахлу голяма и шумна компания. Бързо различих поне три поколения:баба и дядо, цял отбор тичащи и шумни хлапета, и средното поколение – две жени на неопределена възраст между 35 – 45 години и двама господа, които се опитваха да усмирят групата на Питър Пан. Имаше и още една млада жена. Всъщност съвсем млада, която можеше да бъде гувернантката на някое от хлапетата, но начинът, по който се усмихваше и побърза да налее чая на възрастния господин ми подсказа, че по-скоро е свързана с него. Преди да приключа с мангото, сервитьорът ме информира, че става дума за някаква семейна сбирка. Кимнах с глава разбиращо и продължих да ги наблюдавам. Групата беше пъстра и забавна. Впечатлението подсилваха ярките цветове на ризите на мъжете и елегантните светли, дълги дневни рокли на дамите от фин памучен плат. Едната от роклите, завършваше с красива шевица в тъмно червено, медно златисто и малко аквамарин. Цветовете на шевицата танцуваха около глезените на своята собственичка при всяка нейна стъпка. Секси, но и някак сдържани цепки от двете страни разкриваха малки ходила, обути в „балетки“ с основни цвят на шевицата. Тъмно червен, копринен шал небрежно и нежно се увиваше около шията на дамата. Нереално грациозна и ефирна, тя не просто присъстваше в салона. Нейните цветове сякаш се отразяваха върху всички останали. Приличаше на утринна фея, дошла да ориса със слънце деня. Чудех се дали може да разкаже някоя чудно чудновата приказка, но беше време да се върна към моята, а и имах закуска за довършване.
Последно парче папая и чаша чай ме деляха от таксито към клиниката. Днес ще разберем кога ще приберем О. в хотела и кога ще се отправим към Урданета. С други думи – важен ден. Щом си го помислих в съзнанието ми, като филийка от тостер изкочи усмихнатото лице на Джоузеф: “Всички дни са важни. Защото всеки ден е колетна пратка от Вселената. Не го ли приемеш и отвориш днес, никога няма да разбереш, какъв е бил подаръка за теб.“
Представих си, че подобно на службите за изгубени вещи има и такива за „Изгубени шансове“. Представих си табели с надписи: “несбъдната промяна“, „пропуснато приятелство“, „проспана радост“, „подритнат късмет“…Наистина ли сме такива слепци? Защо ли питам? Видях камари от възможности, шансове и знаци на съдбата, които самата аз съм подминавала във времето, вторачена в големите планове за живота, ама тия дето започват от утре. Кога се отделих от мига и кой ми внуши, че да се потопя в него е загуба на време? И какво е времето, ако не огърлица от най-прекрасните мигове, нанизани от съдбата. Всеки миг трепти със свой цвят и всеки спомен пулсира със своя топлина. Не е ли този наниз нещото, което ни прави различни, а животът ни специален? Спомних си огромния камък от детството, който гордо стоеше насред вълнолома до родната ми къща. Можех с часове да седя на него и да си представям далечните хоризонти, които един ден непременно ще докосна. В детската ми глава се вихреха красиви картини на скалисти брегове, изоставени, но все още достолепни крепости, малки каменни улички, които като ручейчета се стичаха в море от хора на шумни и пъстри пазари. А там имаше всичко: ярки и звънтяши гривни и всякави дрънкулки, копринени шалове с размера на чаршафи, папагали, странни плодове, палитра от подправки, цветя и богато украсени с камъни дървени съндъчета. Хората, изпълващи пазарите, до един бяха мили и готови да те угостят с малко шоколад, фурми и сушени смокини. Такава беше детската ми престава за мамещото далечно. Детайлите идваха от приключенските книги и от разказите на чичо Йото, стар морски вълк и приятел на родителите ми. Всяко негово далечно плаване добавяше по една нова цветна картичка на мечта за отвъд хоризонта. Вкусът на шоколадите и екзотичните сушени плодове идваха през един друг приятел на баща ми – чичо Хелмут. Той беше швейцарец. Не знаех много за страната му, но знаех, че това е рая на шоколадите. По това време ние си имахме само шоколад „Крава“, а от митичното шоколадово царство до мен достигаха всякакви по форма, големина и вкусове шоколади. Грижливо, та чак до тънката граница на скъперник, разпределях богатството си, така че да имам за по-дълго време, докато чичо Хелмут поднови запасите от шоколад. Нямах представа, защо се изтъркаля този спомен, но усетих как едно красиво и пулсиращо с топлина диаматче се промуши сред другите ценни мъниста в моята орълица от мигове. Чух как ги побутна бодро, намести се и усетих как нежност, подобно на цунами се надига от стомаха към гърлото. Нямаше спасение. Изля се през очите ми.
Спасително се съсредоточих в празната чания пред мен. Плодовете са изядени, чаят е изпит, а таксито поръчано. Време беше да напусна хотела и да вляза в денят. Каквото и да носи – добре е дошло!
В болницата ме очакваше добра новина. След ден можем да приберем О. от болницата. Доктор Янг поясни, че момичето е стабилно, за да издържи обратния път към Европа и добави, че ще се моли за нейното изцеление. Бързо уточнихме формалностите, които трябваше да уредим до изписването: да получим рецепта за медикаментите, нужни до завръщането в България, да получим „спешен пакет“ с медикаменти и система , в случай на проблем по време на полета към дома и да изясним въпроса с плащането на престоя в клиниката с компанията – партньор на българските застрахователи. Най-важното бе, че много скоро ще кажем „сбогом“ на Медицински център Багио. Надеждата постави в ръцете на О. нови козове, а животът се проявяваше отново ярко, като скъп дар и разстилаше пред това светло и чисто създание безброй възможности.
Денят премина неусетно и пак така неусетно притихна, за да потърси отмора в кадифената мекота на залеза. Последният отблясък на последния слънчев лъч пресече мислите ми, напомняйки, че още един ден скоро щеше да се слее с вечността, откъдето беше дошъл. Запечатах в паметта на сърцето този ден. Кръстих го „денят на надеждата“, защото чрез надеждата на О. усетих разтърсваща благодарност към живота и Създателя. Благодарност, че точно тук, в една далечна и непозната земя се почувствах част от Целостта. Благодарност, че улавях чуждата болка и тя ставаше моя. Благодарност, че се разтварях в чуждата радост, защото ставаше и моя радост. Това, че не знаех имената на хората около мен нямаше значение. Някъде назад, някъде напред в безвремието на времето всички знаем, че единственото, което има смисъл и заради, което идваме, борим се, страдаме, грешим и се молим е късче любов. Толкова, колкото се побира в шепа нежност и глъдка вдъхновение – ИМА МЕ НА ТОЗИ СВЯТ!!!
Кълбото на деня се разплиташе някак незабележимо, но и неустоимо бързо. Отново бях в таксито по обратния път към хотела. Нереално близки, релно непознати хора продължаваха да теглят своята нишка на деня, докато моето такси пресичаше вечерта им. И никога нямаше да разберат, че в един изтърван от кошницата на вечността миг, аз непозната съм била с тях в мислите си. Някаква неописуемо силна и абсолютно безадресна обич към света пулсираше в слепоочията ми. Единственото желание, което улавях ясно бе да остана сама, в пространството на собствения си Вселена.
Още докато се разплащах с шофьора, портиера отвори вратата на хотела и поздрави с широка усмивка: Добър вечер мадам! Мадам ще вечеря или ще си почива?
– Мадам ще вечеря. Изненадах се от собствения си отговор. Нали исках да остана сама? Какво пък, може нещо забавно да се случи в ресторанта.
Пъстрото и шумно семейство от сутринта беше насядало около най-голямата кръгла маса в центъра на салона. Избрах за себе си маса за двама в най-отдалечения десен ъгъл. Намираше до терасата, която гледа към планините наоколо. В ниското трептяха светлинките на стотици домове, а звездите им отговаряха от своя небесен балкон. Ако се вгледаш в тази осветена тъмнина, можеш да видиш очертанията на красивите през деня хребети, които сега изглеждаха причудливи и недостъпни.
Върнах вниманието си към менюто, но всъщност нямах нужда от него. Пикантни задушени зеленчуци и бял ориз е перфектно. Добавих една малка студена бира. Стори ми се добър финал за деня. Докато чаках да ми сервират зеленчуците отворих таблета, за да видя има ли съобщение от близките от другата земя. Още не бях успяла да се свържа с интернет мрежата и една малка, чернокоса главица, с прави, като грамофонни иглички коси и кръгли очи надничаше в таблета ми:
– Имаш ли игри?
– Не или поне незнам дали имам. Усмихнах се и ми се прииска да пипна косата. Беше така черна, лъскава и права. После добавих: „Но имам шоколад“ и извадих от раницата си малко блокче черен шоколад.
Детето бързо оцени шоколада, явно невисоко:
– О не, благодаря! Децата не обичат такъв шоколад.
Беше право, но нямах нищо подходящо за едно жизнено, здраво 5 -6 годишно хлапе. Върнах здравословната сладост в раницата, а момчето продължи да ме разпитва:
– Ти откъде си?
Не исках да го обърквам, затова дадох един по-глобалистичен отговор:
– Ами от Европа. Знаеш ли къде е Европа?
– Европа е континент, нали? Там има много страни. Ти от къде си?“ Малкият продължаваше да упорства.
Е, казах си, сега ще си го получиш:
– От България съм. Придружих отговора с широка рекламна усмивка.
И тук последва ужилване:
– Аааа, знам. Там имате Рилски езера и ядете кисело мляко. Самодоволната усмивка на хлапето се бе разляла по цялото му личице. Усмивка на победител. Толкова малък, а знаеше така много за една незнайна за него България.
– Ти откъде знаеш?
– Ами баба ми е ходила там, като студентка. На…./малкият сбръчка съсредоточено носле, за да произнесе правилно думата/ …експедиция.
Това вече обърка мен. Тотално. Баба, филипинка, експедиция, България, че и Рилски езера…Уловил надмощието си, малкият добави:
– В къщи имаме снимки от това място. Баба казва, че някой ден и аз ще го видя. Баба знае много за Европа. Момчето клатеши утвърдително главица, видимо гордо със своята баба. И как не. Благодарение на нея беше на път да докара до културологичен шок една непозната, от непозната страна. Можех само да отвърна:“Супер. Поздрави баба си от мен“.
Хлапето не си отиваше. Изви глава към голямата кръгла маса и посочи:
– Ами, ето я там, на масата. В средата. Онази със светлите коси. Поздрави си я ти.
Думите „светли коси“ провокираха любопитството ми и проследих с поглед ръката на детето. За секунда помислих, че е искало да каже „бели коси“, но в средата на масата очите ми се спряха на красива дама, чиито коси, както и лице бяха наистина светли. Много светли. Тя определено не беше филипинка. Можех да я определя, като шведка, холандка или датчанка. В нея имаше северна сила и земна топлина. Вече не чувах въпросите на хлапето, запленена от неговата нефилипинска баба. Жена около 65 – 70 години. Достолепна външност, аристократични жестове. Можех да се обзаложа, че в момента тя определяше настроението и разговорите около масата. Очевидно беше сърцето на цялото голямо семейство и на тази семейна сбирка. Каквато и да бе причината, останалите седяха около нея на масата с радост.
Непознатата подаваше сосове, блюда и реплики, а другите се хранеха и смееха. Все белези за непринуден и сърдечен разговор.
Когато върнах вниманието си към хлапето, то вече беше изчезнало, точно така незабелижимо и безшумно, както се бе появило. Можех да продължа да наблюдавам кръглата маса и да гадая кой кой е сред седящите в този, някак ритуален кръг. Можех и да го правя незабелязана от своето уединено ъгълче, скрита зад порция задушени зеленчуци и чаша бира. Това си беше бонус към вечерата – вкусна храна и ложа с гледка към миг от спектакъла на един чужд живот. Уединението ми обаче беше отново прекъснато от вече познатата чернокоса главица:
– Казах на баба, че си сама и, че си от България, а тя каза да те поканя при нас. Каза, че не е хубаво човек да вечеря сам.
Незнаех как да реагирам. Зарадвах се. Имах шанс лично да се запозная със странната баба. Притесних се. Защо трябва да им се натрапвам на хората, а и да вечеряш сам не винаги е лошо. Объркана обърнах поглед към източника на поканата. Тя ми изпрати едновременно усмивка и подканящо помахване с ръка. После посочи набързо освободения стол до себе си и през буботенето на салона чух: „Заповядайте при нас. Ще ни е приятно. Хайде де, не се притеснявайте“. Гласът прозвуча категорично и дружелюбно.
Ама наистина хайде. Какво има да мисля? Ами, ако тази покана също е смс от Вселената?
Избутах стола, взех си зеленчуците и бирата, и влязох в кръга и вечерта на едни непознати. Сервитьорът се погрижи за раницата и таблета ми. Догато крачих към масата мислех, какво да кажа и реших, че като начало е достатъчно да кажа името си. Не на плановете, нали така? Да живее спонтанносттта…
Седнах на стола до нефилипинска баба – дама и с немного ясен глас казах:
– Добър вечер! Казвам се Валентина и благодаря за поканата! Дано не се натрапвам!
– Стига, оставете условностите. Аз съм Алис, а това е семейството ми. Едва ли ще запомните имената на всички, но ето там е мъжът ми – Айк. Цялото му име обикновено шокира непознатите, затова го представям, така както го наричат децата. До него от ляво са Мелани – наша близка приятелка и съпругът и, от дясно е дъщеря ми – Сю – Анн, после е снаха ми Марика, следва най-голямата ми внучка Елия, брат й Том, а летящите из ресторанта холандци са близнаците на Сю – Анн. Този, който се опитва да ги усмири е баща им – Дейвид, зет ми. Това сме ние в имена и образ, накратко. Като начало, нека добавим нещо по-освежаващо към Вашите зеленчуци. Вегетарианка ли сте?
Кимнах утвърдително и Алис се протегна към елепсовидно блюдо, пълно с трудно разпознаваеми неща. Оказаха се карамелизирани парченца ананс, бамбук, панирани ролца от аспержи и рукола, мариновани черни домати и подправки, които не познавам. Миксът ухаеше вълшебно. В отделна малка купичка имаше пикантен сос от кокосово мляко, смлени фастъци, някакъв зелен зеленчук и разбира се червен лют пипер. Фантазия.
– Хайде, хранете се, подкани ме Алис. Храната губи аромата си, когато изстине.
Докато опитвах различните парченца в чанията си, хвърлях по един поглед към сътрапезниците, опитвайки се да повторя наум имената им и кой кой е в семейната верига. Когато стигнах до Сю-Анн, разпознах утринната фея, с дългата рокля и красивата шевица. Сега тя беше облечена с дънки и с бяла риза с висока яка. На врата и висеше кръгъл медальон от красив камък, обагрен в тъмно червено, кафяво, зелено и черно. Сребърен обков от сложни плетеници обгръщаше камъка. Бижуто приличаше на стара семейна ценност, ако съдя по патината и ювелирната изработка. Пръстен със същия камък и обков привличаше вниманието към нежната ръка на младата жена. При всяко движение цветовете на камъка сменяха нюансите и отблясъците си. Сю – Ан всеотдайно общуваше с всички около масата, но основният поток внимание беше насочен към баща й. Не можех да разбера дали е уморен от многото хора, от многото шум или многото внимание, но имах чувството, че този мъж не присъства съвсем в компанията. Усмихваше се мило. Всъщност беше непрекъснато усмихнат, но в погледа му се четеше някаква тъга. Тъгата на човек, който е тук, но този свят вече не е негов. Тази мисъл ме накара да потръпна. Какви ги къдря? Та аз виждам този мъж за първи път. И все пак чувството не си отиваше. Забелязах, че погледа му се променяша единствено, когато попаднеше на Алис. Тогава усмивката се губеше за сметка на топлина и всеотдайност, които изпълваха цялото същество на този мъж. От някакъв таен извор в очите изгряваше светлина и тази светлина озаряваше дълбока привързаност, обожание и благодарност, които търсеха брод през времето и забравата. Имаше нещо покъртително трогателно в погледа на Айк към Алис.
Колко ли е била специална тази връзка, за да премине отвъд ограниченията на различните култури и географии, за да очертае собствена територия, подвластна само на едни закон – любовта. Нямах съмнение, за това, че любовта е член на това семейство. Нямаше как да не го почувствам, да не го видя.
Наслаждавах се на вечерята си и на вечерта. Можех и да не говоря. Достатъчно бе да наблюдавам тези хора, за да почувствам реалността на щастието им.
Алис явно бе уловила, че наблюдавам Айк. Наведе се към мен и с откровенността и спокойствието, присъщи на силните хора сподели: “Айк е с алцхаймер от две години. Той е цветар, четвърто поколение. Всъщност неговото семейство преди четири поколения се преселва от Китай на Филипините. Някога в Китай неговите прародители били майстори на кукли в един от източните кантони на страната. Размирици, несигурност, политически интриги, които водели до нестабилност в империята, загуба на подслон и препитание. Всичко това накарало много хора да потърсят нова съдба на ново място. Дошли тук с малък кораб, почти без лични вещи. Трябвало да започнат живота си от нулата. Разбрали, че за да се препитават, трябва да се захванат с нещо, което могат да продават на местните хора. Китайските кукли не били нужни никому тук. И така избрали цветята. Китайците са търпеливи, грижовни и дисциплинирани хора. Като начало, това било достатъчно, за да вложат цялата си енергия и малкото си спестявания в новия семеен бизнес. И успяли. Така, че Айк цял живот е отглеждал и аранжирал цветя и градини. Казваше, че цветята били първата му любов, докато не срещнал мен.“
Този спомен накара Алис да се усмихне и замълчи за миг. После продължи, все така непринудено:
– Тук сме заради Айк. Искаме да хванем последните дни от празника на цветята и да бъдем цялото семейство. Искам децата да запомнят дядо си разхождащ се из цветни алеи. Той вече не помни техните имена, но затова пък помни името на всяко цвете. Невероятно нали? Никога не знаем, какво умът ни ще реши да скъта, като камъчета към дома, когато настъпи мрак. Също, като в Хензел и Гретел. Нали знаете тази приказка. Просто цветята са тези камъчета за Айк.
– Мисля, че споменът за Вас, го пази да не се загуби. Казах го и млъкнах. Боже, какво правя? Та аз дори не познавам тези хора.
И добавих извинително:
– Извинете ме, но когато г-н Айк гледа към Вас, погледът му е така специален.
Алис се усмихна и замълча. Почувствах се неловко и се заех с разрязването на едно от панираните ролца на малки късчета. Трябваше да запълня мълчанието и да обмисля бързото си оттегляне от масата.
– Историята ни е наистина много специална. Аз съм холандка.
В гласа на Алис нямаше и капчица раздразнение от моята дързост. Погледнах я. Беше обгърнала с пръсти овала на чанията и гледаше някъде към началото на тази история. Постарах се да оставя, колкото е възможно по-безшумно приборите си и зачаках. В този миг Алис се канеше да отвори за мен тайната врата към приказката на своя живот. Защо пред мен, непознатата? Незнам. Може би точно, защото съм непозната.
И тя заразказва:
– Родена съм в Амстердам. Баща ми беше банков чиновник и мечтаеше, един ден и аз да завърша банково дело и финанси. И да стана голям началник в неговата банка. Обичаше да казва, че още преди да се родя съм се бунтувала срещу всичко, което другите са очаквали от мен. Искал е да има син, а съм се родила момиче. Искаше да уча банково дело, защото винаги ще имам хляб, а аз избрах ланшафтен дизайн. Искаше да съм пример дете в училище, а аз винаги бях в центъра на всички разправии с деца и учители. Искаше да си избирам надежни и перспективни приятели, а аз растях, като защитник на тези, които „надежните“ тъпчат и тормозят. Само в едно го послушах. Много спортувах и тренирах скално катерене. Като студентка обикалях с група приятели планините на Европа. Така попаднах във Вашата страна. Пътеките ме отведоха до рилските езера. Невероятно място. Магнетично. Вълшебно. Така и не успях да се върна в тази планина. Помня вкуса на баница, с която една възрастна баба ни почерпи във влака. Даде ни и кисело мляко, домашно. Било различно от това в магазина. Както и да е. Когато бяхме деца, баща ми все ни четеше от разни пътеводители и все разглеждахме географски атласи. У дома имахме десетки карти на места, за които баща ми казваше, че един ден непременно ще посети. На всеки две години си купуваше нови туристически обувки, за да бъде готов, когато мечтаното пътешествие застане пред прага на дома ни. Докато бяхме малки с брат ми обичахме да слушаме вълнуващите разкази на татко за Африка, за саваната, за изгревите в пустинята, за красавеца Джумулунгма.
Алис отново замълча. Усмихна се на някакъв спомен и продължи:
– Често сънувах тичащи антилопи, достолепни тигри и странните жирафи.
В съня си тя стигала до Африка на крилета на една и съща огромна, бяла птица. Преживяванията от съня били толкова истински, че и досега помни мекотата на птицата и учестените удари на сърцето и, докато се притискала до нея, за да не падне повреме на полета до Африка. Когато пораснала, толкова, колкото да разбере, че историите на баща й са по-скоро тъжни, отколкото вдъхновяващи, Алис си обещала да пътешества по посоките на детските си сънища. И го направила. Докато баща и подавал раницата на перона на влака към Брюксел, откъдето щяла да лети за Южна Африка, Алис уловила издайническа болка в очите му и тя не била от раздялата. Алис, раница, Африка – това било най-очевидното доказателство за несъстоялият му се живот. Само, защото не му достигнала смелост да напусне спокойния си и сигурен пристан, дори за кратко, за една мечта време. После за Алис последвали и другите дестинации от детските спомени. И колкото повече тя пътувала, толкова срещите с баща и ставали по-редки, а разговорите с него по-кратки. Накрая той съвсем се затворил в себе си и официално обявил, че да чете безплатния всекидневник на общината, който получава всяка сутрин, заедно с млякото пред вратата на дома си е напълно достатъчно, за да подържа устойчива връзка с външния свят. Алис продължила да изпраща картички от далечните места, които кръстосвала, но не говорела за тях с баща си. Научила да оставя незабелязано и небрежно, като случайно забравени вещи из къщта разни цветни и богато илюстровани книги за земите, от където се завръщала. Баща и не ги коментирал, нито задавал въпроси, но и не връщал книгите. Това карало Алис да вярва, че когато остане сам в сивкавия полуцвят на своето всекидневие, той сяда в люлелещия се стол и чете „случайно“ намерените книги за сънуваните други светове. Самата Алис също не превърнала пътешествията в професия, но те продължили да бъдат най-вдъхновяващото преживяване на живота й. Видяните пейзажи, паркове, планини, водопади вдъхновили Алис да възстанови за другите, поне частица от преживяната красота в своите проекти. Щурите и нестандартни идеи на младата дизайнерка впечатлявали всеки, който я наемал и много бързо тя се утвърдила, като ярка звезда в бранша. Всъщност цветята я срещнали с бащата на Сю – Ан.
– Бях поканена в екипа на аранжорите на ежегодната изложба за цветя в Кьойкенхоф. Може би го знаете. Огромен парк, където всяка година се организира една от най-големите и престижни изложба за цветя под отрито небе. Много е красиво. Струва си да се види. Там се запознах с Айк. Беше дошъл да види и научи как холандците отглеждат орхидеи – любимите му цветя.
Любовта свързала двамата мигновенно, макар че осъзнаването на чувството дошло, не на първата, а на третата среща, след която Айк трябвало да лети обратно за Манила. Алис почувствала, че не може да остави този мил и чувствителен към орхидеите мъж да си отиде. Знаела, че азиатците са по-деликатни и не така напористи, нито пък откровени за чувствата си, но била убедена, че младия цветар стои по цял ден в нейната палата, не само заради белите орхидеи. Женската и интуиция подсказвала, че русата коса и сините очи имат своето място в интереса към холандската наука за аранжиране и отглеждане на цветя. Тогава Алис решила да рискува и го попитала дали може да му отиде на гости на Филипините. Айк отговорил „да“, без пауза след въпроса, а тя вече мислела за аргументите, с които да убеди баща си, че това пътуване е важно за нея.
– Няма миг в живота ми, в който да не благодаря на Бог за Айк, за семейството, с което той ме обгради и дари. Всъщност точно тук, на Филипините се научих да чувствам Бог. Тук се научих да му се доверявам и да приемам живота, като дар, безмълвно подхвърлен от Вселената. Нещо, като прекрасна ваканция, дадена ни от Вечността, за да преживеем радостта от докосването, откриването, сливането и любовта.
Алис замълча, а в гласа и се четеше умора. Не заради напредналата нощ, а заради натежалите спомени. Мълчах абсолютно неспособна да се откъсна от този разказ. Но интуицията ми подсказваше, че е време за „лека нощ“. Една изумителна жена седеше до мен, реално нереална и аз можех да отвърна на откровенността и само с разбиращо мълчание и уважение. Тя беше повелителката на тази вечер. Безусловно. И като такава сложи край на вечерта:
– Вече е време за почивка. Утре за семейството ми ще е дълъг ден. Благодаря ви за това, че бяхте с нас и че ме изслушахте. Божееее, дано не съм съм досадила.
После посочи с глава към чанията ми с нарязани и отдавна изстинали зеленчуци и добави:
– Май не Ви оставих дори да се нахраните, като хората. Нищо, утре ще се реванширам. Хубави сънища, Валентина. Бяхте незаменим слушател. Благодаря Ви!
Станах, за да се сбогувам и ми се прииска да прегърна тази жена. Не посмях да го направя, а само отвърнах:
– Аз Ви благодаря. Тази вечер Вие ми направихте невероятен подарък. Научих урок, който явно ми е убягвал досега. Този за мечтата. Че, ако не я преживееш или поне не опиташ, убиваш не мечтата, а себе си. Лека нощ Алис! Хубав и светъл ден утре! Ще съм щастлива, ако успеем да се видим утре вечер отново.
– Ще се видим. Тя се оправи към Айк. Наведе се към него и нещо му прошепна. После му помогна да се изправи и с бавни стъпки, в такт с неговите и на нощта двойката изчезна в асансьора.
Приех отговора на Алис, като обещание и махнах с ръка на останалите, които също се бяха надигнали от масата.
Останах в салона за малко сама. Единствено сервитьорът тихо се движеше насам натам, за да разчисти масата. Беше невъзможно да заспя. Излязох на балкона и потърсих очертанията на планината. Бяха все така загадъчни, но по-малко призрачни. Една човешка история, едно човешко споделяне бяха направили малко чудо. В този свят сме чужди само, защото не искаме или нямаме смелостта да бъдем близки. С другите и с мечтите си. Беше време да си спомня моята мечта, ако не искам да остана, като бащата на Алис тъжен и наранен от собствената си слабост човек.

Comments are closed