Филипините част четвърта

ФИЛИПИНИТЕ – ГЕОГРАФИЯ НА РАДОСТТА

Сляпата вяра е, като лодка без гребла. Всеки порив на неочаквани обстоятелства те отвежда към самотния бряг на разбитите илюзии.
Истинската вяра е проявление на вътрешното знание за това кои сме, от къде идем и защо сме тук. Такава вяра ни навигира сред водовъртежа на безкрая, наречен живот, а сърцето никога не губи хоризонта на радостта, вдъхновението и благодарността от това, че ни има. Такава вяра е ключ към живота, който искаме да изградим за себе си.

 

На следващата сутрин се събудих малко преди изгрева. Тъмнината вече беше прибрала своя воал от хълмовете около хотела. Очертанията на планината се виждаха ясно. Чувствах се бодра, въпреки кратките 3-4 часа сън. Денят все още не беше започнал, а аз вече мислех за вечерта. Надявах, когато тя настъпи разговора ми с Алис да продължи от там, където си бяхме казали лека нощ. Нямах отговор, защо нейната история ме плени, но дори само факта, че разкриваше безкрайността на Божиите сценарии за нас, я правеше вълнуваща. Съвсем видимо, невидими нижки ни теглят ту в една, ту в друга посока и е почти невъзможно да схванем общия план. А някъде там е пресечната точка между онова, което баба ми определяше, като „драсното отгоре“ и свободната ни воля да вървим наопаки на съдбата. Скок с парашут в тъмното ли беше идването ми на Филипините или „побутване“ на съдбата? Ще разбера ли отговара, а и има ли значение? Беше импулс и ей ме на, оглеждам се, като агент 007 за всякакви намеци за намеса на съдбата.
Историята на Алис звучеше, като красива приказка и ме караше да се надявам, че нещо специално си провира път към мен през скучните и добре познати улици на живота ми, които ме въртят в еднопосочен кръг без изход. Според Джоузеф изборът ни прави активни участници в изграждането на съдбовните сюжети, а съдбата от своя страна се проявя чрез нашите решения. Така всяко решение ни отвежда до нова спирка, което е добре или до задънена улица, което пак е добре, защото тогава се налага да направим най-радикалните избори и да променяме посоката на движение. Всъщност, ако успеем да се отдалечим от изборите си и резултите от тях, ще видим, че всичко е както трябва. Няма грешно решение. Има само различни сценарии, по които животът може да разгърне своя замисъл. Съдбата определено се забавлява, като ни препъва с тестове от типа „изберете верния от възможните плюс – минус безкрай отговори“.
С Джозеф водехме този разговор преди два дни, пред входа на клиниката, докато го изпращах след сеанса. Накрая той онагледи дисусията с въпроса:
– Според теб, от кои ядки да си взема сега – суровите солени фастъци или сладките печени бадеми?
Опциите лежаха на малка разтегателна масички до самата входна врата на клиниката.
– Ами тези, които ще ти донесат наслада. И едните и другите засищат глада и след, като ги изядеш ще ти се пие вода.“ Надявах се да съм направила добро впечатление
– Ето, това е – Джоусеф се усмихна доволен от импровизирания тест. Стреми се всяко решение да води към крайната цел – радост от живота. Когато ти му се радваш, тогава и той ти поднася радости. Просто е.
Усмихнах се, кимайки съгласително, прикривайки едно кратко и коварно „Дали?“ Дали е толкова просто, както твърди този лечител, който има привилегията да се знаят със Създателя по – отблизо.
Но в едно е прав – животът е, като огромна къща с безброй стаи. Ти избираш дали да попаднеш на етажа с ужасите или в дисниленд. Пък, ако си влязъл в стая, където не ти харесва – излез и мини по друг коридор.
Опитах се отклоня мислите си от Джозеф и Алис. Време беше да вляза в деня, а той щеше да е дълъг. Предстоеше изписването на О. и уреждането на всякакви административни формалности. Имах на разположение малко повече от 2 часа за душ, папая, чай и такси. Когато слязох в ресторанта, момчето от рецепцията ми подаде малка бележка, в бледо жълт цвят, сгъната на две. Беше от Алис:“Още веднъж благодаря за снощната компания. Надявам се днес да вечеряме заедно. Алис“. Усмихнах се. Щях да се върна в приказката на това странно семейство. Ето една подхвърлена радост от съдбата.
Когато се качвах в таксито, слънцето вече разтилаше топлина върху разпиления по хълмовете град. Денят и трафикът бяха набрали скорост и таксито затанцува плавно по завоите към Медицински център Багио.
Стаята ме посрещна с аромата на задушени зеленчуци – закуската на О. На масичката пред дивана лежаха 2 снопчета мини банани. Цветът им е наситено жълт, а вкусът медено сладък. Вече имах опит с няколко изядени килограма от този сорт. Преди да попитам откъде се взели, Джоузев се появи от банята и хлапашкш ухилен обясни, че е сменил крушката там. Смесица на неудобство и учудване забавиха реакцията ми, която предполагаше ответна усмивка. Получи се полу такава. Ние прекарвахме в тази стая, почти цялото си време, дни наред, а подминавахме нещо толкова естествено – да сменим изгорялата крушка с нова. В допълнене към крушката вървяха две чисто нови хавлийки за ръце, голям пакет сафетки и тубичка с масажно масло, което изпълни стаята с аромат на ягоди, щом втрих малко от течността в дланите ми.
Беше време за последен сеанс и последна среща с Доузеф и племеника му. Разминихме няколко изречения за добро утро и те делово, но и някак ритуално заеха мястото си до лявата страна на О. Гледах бялото и нежно лице на това красиво създание, което приемаше с неописуемо доверие и любов всичко, което би могло да и донесе изцеление. Не познавах, не бях срещала подобно приемане на изпитанията и на болката, като това на О. Дори в миговете, които всеки друг би определил, като непосилно тежки, тя намираше сили да се усмихне и всеки въпрос “как си?“ получаваше неизменния отговор “добре съм“. Баща и застана от другата страна на леглото, точно срещу лечителите. Затвори очи и потъна в себе си, щом ръцете им се задвижиха над момичето. На лицето му, като по страници на книга се четяха страданието на родителя, осъзнал безсилието си пред болестта, надеждата, че този, който държи ключа към живота, ще отвори отново вратата пред детето му и молитва за милост, идваща от дълбините на цялото му същество. Той невярващият се молеше вярващите да измолят живот за рожбата му. Напрежението беше изопнало лицето му до краен предел, а тялото му леко се поклащаше напред и назад. Имах чувството, че всеки миг ще се разпадне на съставни части. А лицето на О. оставаше все така спокойно и озарено от усмивка. Бузите и се зачервиха и тя заприлича на нежен ангел, комуто се молим да се върне в живота ни. Затворих очи. Напираха сълзи, но заедно с тях и гняв, и упрек, и още гняв…Исках да го потисна. Трябваше да го потисна. От някъде ме стрелнаха думите на стареца от парка: “Това вече е работа между нея и Бог“. Можех само да се моля те да се разберат. До този миг бях произнасяла думите „Божа работа“ стотици пъти, но за първи път ги осъзнах. С цялата мощ на тази истина. И заплаках…
Сеансът завърши, а ние още стояхме смълчани, всеки сам сред вихрите на собствените си емоции. Изведнъж ми стана непоносимо задушно в стаята. Имах нужда от свеж въздух и погледнах с благодарност към лечителите, които си прибираха нещата, за да тръгват. Изправихме се пред мига на сбогуването. Стояхме скупчени в центъра на стаята. Каре непознати вчера, които днес има за какво да си благодарят. Точните думи се губеха и заложих на простичкото „Благодаря!“. Джоузеф задържа ръката ми и направи малка театрална пауза. Гледах го в очите в очакване на финалните думи, но по закачливите пламъчета в очите му разбрах, че няма да са така драматични, както си ги представях:
– Винаги намирай за какво да си радостна. Ако трябва измисли си радост. Това е най-добрия анти дот за живота. А той е такъв, какъвто е. И си спомняй понякога за нашите разговори, нали….
Изтеглих ръката си от неговата и го прегърнах:
– Ще си спомням, Джозеф. Обещавам. Благодаря. За всичко.
Раздялата свърши. Този етап от престоя ни на Филипините свърши и се изправяхме пред нов. Без отсрочка.
Веднага се заех с документите за изписването, а Тони с багажа. Докато попълвах разни формуляри пред касата на клиниката, получих смс, че след ден ни очакват в Урданета. Естер ще приеме О. Имах добра новина за приятелите си и тя превърна чакането пред касата на суетливата касиерка в забавление.
Когато напускахме двора на клиниката над Багио се свечеряваше. Металните крилца на пеперудите, които красят кръговото трептяха с ярките си цветове. Потоци хора пресичаха тесните улици на града, за да потъне всеки в своята вечер. Сетих си за поканата на Алис за вечеря с нетърпение. Спомних и твърдението на Джоузеф, че небива да прехвърляме емоциите на отминал миг върху предстоящия, защото така му пречим да се прояви. Може би е прав. Днешният ден определено ми позволяваше да преминавам от миг в миг с ведро сърце. И бях благодарна за това на сценаристите му.
Когато пристигнахме в хотела, оставихме багажа в стаята и слязохме за вечеря. Апетитът на О. беше, като на човек, току що излязъл от болница – огромен. Помоли ме да и помогна да се изкъпе. Спомних си времето, когато малката ми дъщеря беше наистина малка и я къпех всяка вечер. Един от най-забавните ритуали на деня. Божееее, колко отдавна беше това. Малката хотелска баня бързо се изпълни с топла пара. О. притвори очи, за да се наслади на водата. Онази ангелска усмивка отново озари лицето и, докато топлите струи я обгръщаха, отмивайки спомена за болницата. Хотелската стая се бе превърнала в палат, а тя, облечена в любимата си пижама в принцеса. С бебешко порозовели страни от сгряващия душ и сгушена между завивките, О. ни изпрати една от своите подкупващи усмивки на дете-жена:“Щастлива съм, че съм тук и съм изкъпана“. Целунах я за лека нощ и ги оставих с баща и да си почиват, и да се радват на присътвието си.
Беше дошло време за моята вечер. И се спуснах към ресторанта.
В салона се носеше познатия диск с френски шансони. Докаго пристъпвах към голямата кръгла маса, Едит Пиаф с титаничната си дарба пееше:“Не, не съжалявам за нищо“. Спрях на няколко крачки от масата, преди семейна дружинка на Алис да ме забележи. Исках да се ориентирам в кръга и затова го обиколих с очи, преди да пристъпя напред. Повторих упражнението няколко пъти, но Алис я нямаше. Вече се колебаех дали да не се върна обратно, така незабелижимо, както се бях появила. Точно тогава Сю- Ан обърна глава, за да проследи тичащите наоколо деца и погледа и усмихнато се спря на мен.
Нежните и устни се извиха в широка усмивка, придрушена с махане с ръка:
– Хей, вече си мислех, че няма да се появиш. Заповядай, сядай. Запазила съм ти място до мен. Тя посочи с ръка към празния стол до себе си и потупа с длан по седалката.
– – Ето, тук. Заповядай.
Отсъствието на Алис малко ме смущаваше. Направих последен бърз пробег с очи около масата и открих, че има два свободни стола. Едва тогава осъзнах, че освен Алис, отсъстваше и Айк. Издърпах стола и преди да се отпусна на него, поздравих наличната част от семейството. Сю – Ан вече беше придърпала чаша за червено вино пред мен и сочеше красноречиво с пръст към бутилка каберне и сира. Обичам тази комбинация и приех с благодарност предложението. Сервитьорът, забелязал разменените между нас жестове, притича и с уверен жест наля от ароматната течност. Оказа се и вкусна. Виното беше чилийско и благодарих за чудесата на отворената търговия. Да живеят междуконтиненталните търговци! Амин!
– Как мина денят ти?
Сю-Ан беше наклонила леко глава напред и ме гледаше в очите. Засрамих се, че бях отпила от виното, преди да разменя две – три изречения на учтивост, но тази първа глъдка се прояви, като спешна помощ. Незнаех, че съм уморена, до мига в който нежното тяло на виното не се разтла по небцето ми.
– Благодаря, прекрасно. Вече изписаха нашето момиче. Утре ще е ден за почивка, а вдруги ден, рано сутринта заминаваме за Урданета. Там ни очаква друга лечителка. Казва се Естер.
– А момичето как е сега?
От лицето на Сю- Анн струеше искреност, съчувствие и топлота. Спомних се, защо я харесах още в първия миг, в който я видях. Тя беше открита, някак светла и съпричастна със света, който я заобикаляше. Държеше се, като домакня, гостоприемна към всеки, който пристъпи в очертанията на нейния свят. И го правеше абсолютно непринудено.
– Добре е. Невероятно е колко бързо се съвзе след инсулта. Вече движи лявата си ръка, върви сама, макар, че все още е твърде крехка. Смее се, прави планове, радва се, че е вън от болницата и очаква срещата с Естер.
Казах го, колкото се може по-убедително, защото предпочитах да сменим темата. Твърде много и болезнени въпросителни стояха пред О. Бях се научила да ги избягвам, хващайки се за надеждата, а на нея не винаги и достигат аргументите.
– Радвам се да го чуя. Наистина се радвам. Тя е прекрасна и е толкова млада. Има право на шанс. Докато го казваше, Сю-Ан докосна рамото ми, после, като че ли дочула желанието ми, разко смени темата:
– А ние днес посетихме изложбата на цветя в ботаническата градина. Ходила ли си там?
– Не, но планирам утре да обиколя всичко, което е възможно да се види около Багио. Бях благодарна за новите теми, влизащи в разговора ни и добавих:
– Смятам да се възползвам от деня за почивка, преди Урданета и да разгледам всичко по списъка на Джордж.
Сю- Ан кимна в подкрепа на плана ми:
– Не пропускай галерията на БенКаб и селото – музей Там Ауьн, където ще видиш как са изглуждали къщите на филипинците, отпреди испанците да дойдат на архипелага. Ще ти харесат и двете места.
– Сигурна съм. С радост ще обиколя наоколо. И без това невидях много от Филипините, но пък така имам повод да се върна отново. Усмихнах се на себе си, защото вече правех планове да се върна и да се помотя из островите за месец – два. Нямах съмнение, че това ще се случи. Само незнаех кога. Пак се усмихнах, но този път на своята домакиня:
– А къде са Алис и Айк? Искам да кажа, добре ли са?
– Ще дойдат, но малко по-късно, а може би само мама. Татко се умори днес. Когато види много цветя на едно място си представя, че е в своята оранжерия и че никой, освен него не се грижи добре за цветята му. Това го разтройва ужасно. Започва да плаче, ходи от цвете на цвете да го гали. В началото, когато децата виждаха дядо си в такова състояние се объркваха, но мама успя да им обясни, че дядо им има странно заболяване, което като вирус изтрива файловете от паметта му, но има такива, до които вирусът няма достъп. Нещо, като хард диск или външна памет при компютрите. При хората, това е памета на рода. А този на дядо имса цветари от няколко поколения. И тази памет не може да бъде изтрита. Затова той дори да забравя всичко от сегашния си живот, помни всичко за цветята.
Сю-Ан замълча. Може би си спомняше усилията на майка си да направи новия свят на дядо им достъпен и разбераем за тях, неговите внуци. Предполагам, че беше успяла или поне много ми се искаше да е така.
Не смеех да наруша мълчанието в нашия край на масата, защото, каквото и да кажех, щеше да е не наместото си. Представях си как Айк се разхожда бавно по алеите и спира до всяка цвете. Виждах как докосва земята, за да провери влажността и, как поема от аромата на венчелистчетата, как отчупва изсъхналите листенца от стеблото, ако има такива. Сърцето ми се сви. Но не от съжаление, а от радост за този човек, дарен от съдбата с такива потоци любов, че дори и коварното заболяване, неможеше да прекъсне връзката му с нейния свят. Крехките и нежни цветя се бяха превърнали в непоклатим мост, по който губещото се съзнание на Айк преминаваше, навигирано от душата му.
Въртях с пръсти чашата си с вино и наблюдавах как светлината прониква през стъклото и течността, и как запалва красиви тъмно рубинови отблясъци. Чаках Сю-Ан да излезе от мълчанието си:
– Когато татко бил дете, като всички останали деца от квартала, искал да броди по плажовете, да лови змийорки и морски звезди и да се гмурка в подводните пещери. Баща му, моят дядо, го ограничавал, защото имал нужда от помощ в оранжерията. А и искал синът му от малък да свиква с грижата за цветята, с отговорностите на занаята: създаването на разсади, аранжирането на цветни каскади и всичко, от което зависило оцеляването на бизнеса. Китайците, като цяло са дисциплинирани хора, с почит към по-възрастните и Айк не роптаел срещу ограничаването на детските му занимания и свободи. Вътрешно обаче навярно се е бунтувал, защото често докато работел в оранжерията, а приятелите му скитали насам натам, той мълчал с часове. Баща му дълго се правел, че не вижда свъсеното лице на сина си, докато един ден просто измъкнал от ръцете му инструмента, с който разрохквал пръста на разсадите, смъкнал престилката му и му казал да си върви. Айк искал точно това, но не по тази начин. Погледнал баща си в очите и попитал:
– Защо? Нали правя всичко, което искаш?
Дядото на Сю- Ан приклекнал до една от лехите и посочил с поглед малките саксийки:
– Те нямат нужда от поливане, те имат нужда от напояване. С любов. Разбираш ли? Така както го правят слънцето и дъжда за дивите цветя. С любов. А те знаят кога да я потърсят, приемат и да порастат. Какви цветя мислиш, че ще отгледаш, като се въртиш тук с навъсено, като на трол лице? Болни цветя. Ето какви. Какво дете ти бил, ако съм все сърдит и те гледам намръщен? Болно дете. Сега си върви и се върни, когато си готов да погледнеш към цветята с радост.
После се изправил рязко и излязал от оранжерията, оставяйки слисания Айк насред лехите и в пълно недоумение дали да хукне подир баща си или да търси приятелите си. Избрал втрото и се стрелнал навън, но налетял направо на баба си:
– Чааакай малко, кое е толкова бързо, че да ме отнесеш като вихър?
Айк набързо и задъхано разказал случката с баща си в оранжерията и абсолютно честно признал, че тъй като незнае как да постъпи отива да търси момчетата по плажа. Поне веднъж да поиграе свободно с тях. Баба му се засмяла и попитала:
– Само това ли е?
– Ами да, отвърнал Айк, нетърпелив да напусне очертанията на двора. После изведнъж си спомнил един въпрос, който не му давал мира от известно време:
– Бабо, защо точно с цветя се занимава семейството ни? Виж това на Инайли. Те правят украшения от ковано желязо, на Мая правят мебели. Само ние цветя. В училище ми викат цветарчето или хризантемчо. Обидно е…
Айк от една страна се успокоил, че най-после е споделил нещо, което го измъчва, но отдруга страна разбрал в какъв капан се е вкарал. Сега баба му ще му отговаря далго, а той няма право да я прекъсне, защото сам е задал въпроса. Ще трябва да я изслуша, а другарите му кой знае какви ги вършат….
Баба Лия придърпала към себе си сгъваемо малко столче, а другата ръка здраво държала Айк за китката. Той нямал място за отстъпление и приглътнал собствената си глупост да задава въпроси в неподходящото време. Седнал на земята в краката на баба си, скръстил ръце, което трябвало да подскаже, че времето му е ценно.
Лия снишила глас и започнала:
– Когато нашето пра, пра семейство още живеело в Китай, всички момчета в рода се учили да правят кукли. Такива, с които децата да играят и такива, които артистите използвали за театър, и да забавляват хората. За да харесват куклите им и да ги продават, те трябвало да ги правят с различни лица и все по-красиви. И понеже въображението им не било безкрайно, един от младите занаятчии попитал най-стария и най-почитания майстор на кукли в областта, как да прави кукли, които не се повтарят и всяка да има свое уникално лице. Майсторът бил мъдър и благороден човек, а и вече достатъчно стар, за да вижда в момчето конкуренция. Можел да си позволи да разкрие тайната на своето майсторство, а и без това съдбата го лишила от наследник, комуто да предаде своите знания.
– Ще ти кажа тайната си, усмихнал се старият майстор, но при едно условие. Да постоиш до мен на малката пейка пред работилницата ми цял ден. Чак до залез. Съгласен ли си?
– Да, побързало да отговори момчето, защото знаело, че не е лесно да придумаш стар майстор да ти предаде тайната на занаята си. Пък и един ден почивка нямало да е излишен.
И така, те седнали един до друг на малката, потъмняла и добре полирана от времето и безбройните сядания, пейка.
– Какво трябва да правя? – попитало момчето
– Нищо специално, отвърнал майстора. Само наблюдавай хората, които минават покрай нас. Наблюдавай лицата им и се постарай да запомниш всяко. Просто е.
– Само това ли?
– Само това, усмихнал се старецът.
Момчето със задоволство си помислило:“фасулска работа“ и започнало да гледа лицата на преминаващите.
Това била улицата на занаятчиите и покрай тях преминали ковача, тъкачите, златаря, сладкаря, шивача на кимона, майстора на най-красивите ножове с инкрустирани дръжки, търговеца на риба, обущаря, майстора на фенери, майстора на сапуни и парфюми. След тях се занизали по улицата и дребните търговци, които купавали изделията, за да ги препродадат в другия край на града, по малките улички около пристанището.
Момчето старателно се вглеждало в лицата на преминаващите и не след дълго подхванало една игра, за да му е по-забавно. Опитвало се да познае по лицата на хората кой какъв е, как е започнало утрото му и дали го мъчи нещо. Въоражението му зарисувало от забавни, по-забавни картини. Представило си, че рибаря е бил нахокан сутринта от жена си и той сърдито е отказал закуската си. Виждал как ковача не е спал, защото любимата не е отговорила на любовната му бележка. Майсторът на бижута пък си тананикал, защото има поръчка от знатна дама за голям комплект украшения. Хлебарят се тревожел, че е закъснял тази сутрин и няма да успее с питките, които трябва да са готови до обяд. Търговците крачели бодри, убедени, че ще получат добри стоки на добра цена. Времената били тежки и било по-важно да продаваш, отколкото на каква цена го правиш. Всички носели по малко вързопче с храна за обяд, стъкнато от жените или от майките им. Глъчката по улицата станала толкова силна, че майсторът трябвало да говори високо, за да го чуе момчето:
– За сега толкова. Нямаме повече работа до вечерта. Иди и се разходи, а в късно пладне се върни при мен на пейката. Дотогава се опитай да си припомняш всичко, което си видял.
Старият майстор казал това и без да погледне към момчето станал от пейката и се отправил към работилницата си.
„Това ли беше?, попитало се момчето. Уж дойдох тайна да науча, а вместо това трябва да дремя на някаква пейка.“ Но момчето нямало друг избор, освен да направи това, което старецът поискал от него. Станал от пейката и се отправил към най – близкия пазар, където се продавало всичко, за което човек може да се сети и да не се сети. Обикалял с часове сергиите. Хапнало малко сушени плодове. По обед изяло една рибена чорба и малко сушена на ленти риба с оризова питка. Часовете отлетели и дошло време момчето да се върне на пейката. Майсторът вече го чакал там, примижайки с доволно лице под последните за деня лъчи на слънцето.
Момчето приседнало до него, изкашляло се, за да даде знак за присъствие и казало:
– Тук съм. И сега какво?
Без да отвори очи старецът отвърнал:
– Нищо особено. Стой и наблюдавай хората, които ще преминат покрай нас, но сега в обратната посока.
На момчето вече му било досадно да си губи така времето, но не можело да си позволи грубост към най-почитания в занаята. Жестът на неуважение щял да се разчуе из областта и никога нямало да си намери приятели и подкрепа не само сред майсторите на кукли, но и сред клиентите. Тлябвало да преглътне недоволството и да изпълни докрай напътствията на стареца.
Не след дълго, върволицата от сутринта се занизала отново покрай пейката, но този път в обратна посока.
Момчто наблюдавало. Видяло отегченото лице на рибаря, който отгоре на всичко разнасял наоколо тежкия аромат на риба. Ковачът вървял наперен и доволен от работния ден. Златарят поклащал между показалците на двете си ръце малка кадифена торбичка, в която дрънкали монетите от продадените бижута. Хлебарят бил целия побелял от брашното, което цял ден месил и премесвал за хлебчетата си. Шивачът носел с щастливо лице вързоп със сушени плодове и ядки към дома. Денят бе оставил отпечатък върху лицата на всеки от преминаващите.
Момчето с почуда осъзнало, колко различни са всички тези лица от сутринта.
Старият майстор отворил очи и в тях пак танцували игриви пламъчета:
– Сега разбра ли в какво е тайната? Попитал той момчето
– Мисля, че разбрах, отвърнало то, засрамено от своето невежество. Няма защото да измислям лица, трябва само да наблюдавам тези, които преминават покрай мен.
Старецът се усмихнал благо и доволно:
– Точно така. От теб ще стане добър майстор. Бързо учиш. Само бъди търпелив. Търпението отваря вратата на успеха. Нежно, без да я наранява, без да изкривява пантата или езичето. А сега си върви. Нямам какво повече да ти кажа.
Станал и без да го погледне, както и сутринта потънал в своята работилничка, където по дървените рафтове и по куките в стените висяли от красиви, по-красиви кукли с изразителни лица. Ако момчето можело да се вгледа в тях, щяло да открие, че познава немалко от тях.
Младият майстор на кукли останал още няколко мига на пейката, все още недоумявайки как не се е сетил за тази тайна, която била всъщност „фасулска работа“. Урокът приключил и момчето се прибрало у дома с радостния гъдел в стомаха, че знае нещо, за което другите не се и досещат.
Тук разказът на баба Лея свършил, а Айк попитал:
– Това какво общо има с цветята?
– Като начало, отговорила Леа, че трябва да прекараш един ден спокоен и съсредоточен върху лехите в оранжерията. Другото ще ти го разкажа тогава. Сега тичай да играеш. И утре е ден.
След минути Айк вече бил на брега и се оглеждал за своите приятели. Запъхтян от тичането той се подпрял с ръце на коленете си. Поел дълбоко въздух и отново се огледал за приятелите си. Нищо. Усещал ускорения ритъм на сърцето си. Мечтаният свободен ден бил на път да се превърне в разочарование. Тези мисли така натежали в душата на Айк, че се отпуснал на скалистия бряг и заврял глава между двата си юмрука, загледан в искрящите води на окена. И се разплакал. Какво да прави с еднодневната си свобода? Да се гмуркаш и да се търкаляш в пясъка са най-скучните занимания, ако си без компания. Да се върне в къщи означавало да се изправи пред строгия поглед на баща си и отново да намъкне работната престилка. Айк имал чувството, че цялата тъга на вселената, гарнирана с преднамерена несправедливост се бе стоварила върху раменете му. Когато излязал от вцепенението си, се спуснал към плажа. Хвърлил няколко камъка във водата, наблюдавайки кръговете, които правят преди да се спуснат към дъното. Разровил с крак пясъка под себе си и от там изкочила малка морска звезда. Тя била изгубила блясъка си, но пък била съвършенно цяла. Айк я почистил от полепналите песачинки и я пъхнал в джоба си. Зачудил се какво още може да прави на плажа, но от многото възможности нито една не предизвикала вълнение. Бил сам и това напълно отменяло забавлението. Решил, че е по добре още сега да се изправи пред баща си и ако ще го наказва, да става по-скоро. Айк въздъхнал още веднъж дълбоко и се заизкачвал обратно към брега. По пътя към дома срещнал група момчета, които тичали след едно коте, на чиято глава, като качулка била намотана превръзка. Тя покривала очите на горкото животинче и то уплашено се стрелвало напред, после спирало в опит да смъкне с лапички превръзката. Момчетата го следвали, превивайки се от смях заради безпомощността на котето. То мяучело ту гневно, ту молело за помощ. Момчетата били на възрастта на Айк. Жестоката им шега била капката, която отприщила гнева му. Той пренебрегнал факта на численото неравенство и застанал на пътя на котето. Котето направо налетяло в прегръдката на Айк, който с едно движение смъкнал парцала от главата му.
Шегаджиите застинали изненадани от вмешателството на нахалника, сложил край на забавлението им. Смехът им секнал и чули Айк да пита:
– А сега кой иска да е следващия?
– А теб какво те засяга?
– Котето. Защо го мъчите?
– Защото искаме. И не го мъчим. Просто се забавляваме.
– Тогава защо не опита някой от вас същото забавление?
Гласът на Айк придобил онази особенна плътност, по която след време децата му щели да разбират, че предстои тежък разговор. В този момент обаче числовото надмощие на другите вещаело проблеми за него. Той притискал до себе си котето, което все още треперело от страх. Айк бил готов, ако трябва да му разбият носа, но да не допусне още една несправедливост за деня. И тъкмо вече се виждал с кървящ нос и ожулени колене, когато от нищото се появили неговите приятели. Силите неочаквано се изравнили и изхода от сблъсъка вече бил съмнителен. Тогава един от шегаджиите казал:
– Като толкова ти харесва – задръж си котето. Ние ще си намерим друго. И си тръгнали, плътно прилепени един до друг.
Свадата приключила преди да е започнала. Нямало победители и нямало унизени. Айк почувствал към приятелите си такава неизразима благодарност, че могъл само да протегне напред ръце, които все още стискали здраво котето и попитал:
– Някой иска ли го? Много е сладко.
– Твое е, отговорил Едем. Ти си го заслужи.
Разочарованието на Айк от началото на деня се изпарило. Той се чувствал безкрайно щастлив, задето приятелите му се появили в най-критичния момент, за да му помогнат.
Когато малко по-късно Айк се върнал у дома, той бил готов да се изправи пред баща си и да се върне в оранжерията. Вече знаел, че свободата и отговорностите са странно свързани и, че едното не може без другото. Заварил баща си на верандата да пие чай в любимата си порцеланова чаша на червени рози. Седнал срещу него на малката пейка за двама и казал:
– Искам да се грижа за цветята и мога да ги обичам. Само те моля, ти да ми определиш свободни часове, в които да бъда с приятелите си.
Баща му побутнал чашата встрани и приковал поглед в сина си. Ако Айк бил по-опитен, би прочел в този поглед гордост и безмерна любов. Бащата знаел, че синът е готов за следващите уроци. Но тогавашното момче, в тогавашния момент чуло само приглушен отговор:
– Така да бъде. Ще се договорим.
Тук Сю-Анн замлъкна и филмовата лента, която нейният разказ беше задвижил в главата ми спря на този кадър: веранда, плетена маса, порцеланова чаша на ярко червени рози и фигурите на баща и син, току що преминали моста на доверието.
Ако беше възможно, щях да остана мълчаливо затворена в този момент, заради усещането за топлина и свързаност, които картината създаваше. Но Сю – Анн се усмихна първо на себе си, после на спомена на баща си и накрая на мен. Беше се върнала в сегашния миг:
– Толкова много пъти съм слушала различни разкази за детството на татко, че понякога имам чувството, че и аз съм била там. Той обичаше детството си и затова създаде и за нас прекрасно детство. Нямам спомен някога да съм го виждала гневен, освен, ако някой по невнимание е наранил цветята му….Или е обидил мама. Казваше, че мама е неговата фея.
Сю – Ан замълча отново. Този път само за миг и добави:
– Знаеш ли, като си помисля, дори и за тежките моменти в живота си, татко разказваше с радост. Казваше, че трудностите са го направили ловец на щастие.
Такива хора са благословенни, а да ги имаш в живота си е благословия. Айк явно беше едно от тези специални човешки създания, дошли да ни покажат красивата страна на живота. Дори сега, когато паметта му се губеше из лабиринтите на подсъзнанието, той хвърляше светлина около себе си и караше другите да се чувстват специални, затова че са попаднали в неговия свят. В този свят.
Сю-Анн, доловила мислите ми извърна усмихнатото си лице към мен и попита:
– Искаш ли да ти кажа какво казваше татко за вярата?
– Разбира се, отвърнах и си помисли: „Боже, дано запомня всичко, което чух, защото трябва да го разкажа на Румяна.“ Отварям скоби – това е моя приятелка, която се вдъхновява от такива разкази.
Сю-Анн притвори леко очи, изви глава леко назад, допря пръстите на двете си ръце, като колибка и изрецитира:
– Сляпата вяра е, като лодка без гребла. Всеки порив на неочаквани обстоятелства я отвежда към самотния бряг на разбитите илюзии.
Истинската вяра е проявление на вътрешното знание за това кои сме, от къде идем и защо сме тук.
Хората, които осъзнато преживяват такава вяра имат ключ към живота и могат да го направят, такъв, какъвто искат.
После отвори очи и отправи към мен неустоимо усмихнат и чаровен поглед, който казваше: „Какво ще кажеш? Хубаво е, нали?“
Отговорих на погледа абсолютно искрено:
– Прекрасно е. Благодаря ти, че го сподели!
Погледнах към празните столове на Ализ и Айк, и усетих, че тяхната история, случайно пресякла живота ми, неслучайно го прави по-шарен, а значи и по-богат. Приключихме вечерята в кротко мълчание. Бяхме или уморени, или просто всяка от нас имаше нужда да остане сама с мислите си. А може би и двете. Когато се разделих със Сю–Анн едва минаваше полунощ, а нейното семейство вече беше влязло в мислите и сърцето ми с лекотата, с която птиците кацат на двора.

Comments are closed