Филипините част шеста

ФИЛИПИНИ 6 ЧАСТ

„Дървото, чиито листа трептят, копнее за нещо.“
Диего Уртадо де Мендоса

Срещни съдбата си с открито сърце. Тя няма да те подведе. Позволи на енергията на живота да потече през теб, като пълноводна река. Тя ще отмие всички съмнения, които ти пречат да бъдеш себе си.

Няколкото крачки от мястото, където прегърнах Алис за сбогом и това, където целунах О. за добро утро, ме преведоха през странен портал на времето. Пресичайки диагонала на ресторанта, бях пресекла неуловимата линия между минало, настояще и бъдеще. Всяка крачка ме превеждаше през паралени светове, еднакво скъпи за мен. От този на Алис, в този на О. Между едно сбогом и едно здравей се проявяваше мащабната палитра на живота, на онова, което наричаме съдба.
Приятелите ми вече бяха поръчали кафе и закуска. О. сияеше. Радостта танцуваше по лицето и. Тя преливаше от енергия и вълнение за предстоящото ни малко пътешесвие. От болничната отпадналост и умора нямаше и следа. Никой не би разпознал в това красиво и усмихнато лице, човек, който се бори за живота си. Облечена в къси панталонки, зелен потник и бял памучен суитчер, О. приличаше на принцеса, коята за кратко се е измъкнала от двореца си. Точно в 9, 30 часа Вонг паркира минивана пред входа на хотела. За последно преговориме маршрута. Бяхме готови за път. Оставих чашата с кафе недопита и се окичих с раница, фотоарат и лек пуловер, нужен за климатика на минивана. Джордж и Ели ни помахаха за довиждане и Вонг бавно, и внимателно се вкючи в потока от градски возила. Всеки километър, изминат вън от пределите на града променяше пейзажа. Просторът се връщаше, буйната разтителност също, а свежестта от планината ставаше осезаема. Знаех, че Вонг ще се придържа стриктно към плана на Джордж, затова прибах своя лист с маршрута в раницата. Можех да се отпусна на удобната седалка, да залепя нос в прозореца и да наблюдавам живота, който дефелираше навън. Щом видеше, че вдигам фотоапарата за снимка, Вонг набиваше спирачки и по лицето му се разливаше усмивка: “Take your time, Mam!” Опитах се да му обясня, че не е необходимо да спира, че се справям и в движение, но беше безполезно. Насочения обектив на фотоапарата действаше на Вонг, като команда „стоп“. Накрая се отказах и затворих обектива. Реших, че ще снимам само, когато спрем, за да разгледаме поредната красота или забележителност. Ботаническата градина, природния парк, голф игрището, красивите извънградски малки вили и вилни комплекси, конната база, индианското селище Там – ауан, музея – галерия на БенКаб…Миниванът танцуваше по извивките на тесния път, който планината беше отстъпила на хората. Навсякъде ни следваха слънце и птичи песни. Навсякъде ни срещаха дружелюбните лица на местните хора. Беше ми леко. Беше ми радостно. Наблюдавах усмихнатото, по детски нежно и невинно лице на О. и надеждата за нея изпълваше сърцето ми. В съзнанието ми се претъркулиха думите на стареца от градинката за медитация в Багио: “Сега всичко се решава между нея и Създателят.“ Представих си „сделката“ между тях, като сложно уравнение без неизвестни: от Него живота, а от нея живот, посветен на другите. Животът е дар, но не ни е даден даром. Срещу този дар, от другата страна на кантара се очаква да поставим нещо смислено, красиво и добро. Също, като Айк, като Алис, като Мелани, като нереално реалните медицински сестри в болниката, като Джоузеф, Джордж и Ели. Нежност и благодарност изпълваха цялото ми същество. На хиляди мили от дома, неочаквано и нетърсено откривах учители по любов. Любов безусловна и необвързваща, щедра и даряваща. Просто любов…Нямаше нито „защо“, нито „защото“. Нямаше „как“ и „доколко“. Любовта следваше своите неведоми пътеки, а аз се бях оказала на правилното място, в правилният момент и получавах дар, след дар. Сякаш някой изтърсваше от чувала на Коледа вълшебния прашец, полепнал по дъното. Преживявах странно приказна и приказно странна разходка из непознати светове и емоции, които ме караха да се чувствам у дома. Страхувах се да не забравя уроците по Любов, да не избледнеят лицата, да не изгубя нижката, която ме превеждаше нежно през това удивително пътуване. Исках да запомня всичко. Исках да го запиша в сърцето си, защото знаех, че това е единственото мястото, до което забравата няма достъп. Някой, някъде беше написъл, че споделянето е изпитан трик срещу забравата. Отпуснах поглед в палавата игра на дървета и слънце. Наблюдавах нюансите, които тя раждаше. Това навярно щях да забравя. Тези картини вероятно щяха да избледнеят, но уроците по Любов можех да спася. Като ги споделя.
Последната спирка за деня беше голямата, 4 етажна галерия на БенКаб. Докато Вонг паркираше си спомних, че Джордж подчерта с двойна линия тази спирка в маршрута ни. Знаех, че в галерията има не само негови картини, а той е най-голямото име на съвременната живопис на архипелага.
Посрещна ни млада и усмихната разпоредителка. Връчи ни по една скица и описание за колекцията на галерията и ни пожела приятна разходка. Още след първите минути с моите спътници се разделихме. Изключих времето и се оставих цветове и сюжети да ме потапят в параления си свят. Бях хипнотизирана. Един непознат художник беше разпръснал по платната си сърцето, умът и душата ми. Чувствах се разголена, но без да ми е студено от тази дисекция в картини. БенКаб беше прозрял смъртта, като врата, която се отваря, само, за да се върнем по-мъдри и вдъхновени от величието на замисъла да сме творци. Във всеки нов спектакъл на живота си. Дали успяваме? Не мисля…Винаги имаме подръка безброй и сто причини да се страхуваме, да чакаме, да се отричаме. От себе си, от мечтите си, от Бог. Дори от живота, за който сме дошли…Стоях пред „Смърт и възкресение“ и усещах как двете врати на живота леко се раздвижиха в душата ми. Бях много близо до нещо… Бях близо до себе си…Трябваше ми един само още полъх от сърцето и аааааха да мина отвъд илюзията на това, което си мисля, че знам. За себе си и за света…Затворих очи. Стана тихо. Много тихо. Картината разказваше, а аз я слушах в мълчание. И тогава до мен изшумоля едно:“Харесвате ли Бен Каб?“
През ума ми мина нещо не твърде любезно спрямо източника на въпроса. Отворих очи и видях до себе си един от бояджиите, които се мотаеха в галерията. Син гащеризон, прашни обувки, шапка с козирка и рулетка в горния ляв джоб на гащеризона. Класика в жанра. Помислих се, „хайде сега да те видя, колко си широко скроена. Усмихни се де…“ Усмихнах се. Дори отговорих:
– Дааа, много го харесвам. Искам да кажа картините му, защото незнам много за него.
– Ами името му е Бенедикто Кабрера. Роден е през 1942 година. Девето и последно дете в семейството. Завършил е академията за изящни изкуства, тук на филипините. През по-голямата част от времето е в чужбина. Галерията е тук, защото е родом от Багио. Иначе основният му дом днес е в Франция. Бен е най-успешно продаваният художник на своето поколение, а може би и на съвременното изобразително изкуство на Филипините. Познат е на всеки, който има някакво отношение към живопистта тук. Обичан е и уважаван от младите художници. Помага им да стигнат до публиката и да продават в чужбина. Кани неизвестни още имена за съвместни изложби. Известен е с невероятните си женски образи. Обича провокациите и темата за смисъл на живота. Като тази картина, пред която сте сега. Всъщност БенКаб финансира тази галерия и поддържа цялото парково пространство около нея.
Отклоних вниманието си от картината и с нескрито любопитство се вторачих в човека с гащеризона. Беше забавно, че един бояджия знае толкова много за един художник. Все пак са нещо, като колеги. И двамата работят с цветовете. Забелязах, че работникът – изкуствовед беше доста висок за филипинец, а изпод шапката му се подаваха дълги къдрици, събрани на опашка. Къдриците бяха естествени. Нетипично е за местните.
О. и баща и си почиваха на тересата на етаж по-долу, така че имах време за непренудено общуване с местен жител:
– Как така знаете толкова много за този художник? Това специален интерес ли е или всеки филипинец е наясно със съвременната живопис?
– Е, не всеки, но поне неговите ученици сме наясно.
Бояджията се почеса с китката по ухото и от това шапката му се смъкна. Къдрици се разпиляха и по челото. Беше ме изненадал и самодоволна усмивка, победно се разля по му. Почувствах се неловко, а това го развесели още повече. Отбелязах с червен маркер:“никога не съди за хората по работното им облекло“. На яве произнесох само едно:
– Оооо…..!
Съвсем разбираемо, първата ми реакция беше много кратка и не толкова съдържателна:
– Признавам, изненадахте ме. Наиситна ме изненадахте. Казвам се Валентина.Приятно ми е!
Подадох ръка и когато Микеланджело под прикритие свали ръкавицата си, за да се здрависа, видях прикритите улики – пръсти на музикант и следи от бои, по иначе грижливо подрязаните нокти.
– А къдриците откъде са? Филипинец с къдрава коса е новост за мен. Вече и аз се усмихвах широко.
– Аааа, косата е с боливийски произход. Във вените ми има и испанска кръв. Получило се е богат микс, но не се оплаквам. Това ми помага да се чувствам добре навсякъде.
Усмивката на младия мъж, разкри бели зъби и ведрото излъчване на човек, за когото континентите са въпрос на география и не толкова на принадлежност. Заподозрях, че раницата и туристическите обувки не се заседяват дълго в дрешника му. Имаше открит и ведър поглед, характерен за пътешествениците. И за фотографите. Реших да проверя интуицията си и попитах:
– Обичате ли да пътувате?
– Е, да…Като се замисля, това май е основното ми занимание. Всъщност съм рисуващ фотограф, който пътешества. Не бързам да определя нито едно от тези занимания, като своя професия. Поне засега. Правя това, което ми е приятно и пътувам натам, където реша, че нещо важно ме очаква. Приятелката ми, твърди, че да се забавлявам е мое призвание.
– Звучи добре. Значи в момента боядисвате с вдъхновение?
– О, да. И още как. Когато свършим с освежаването на галерията, ще поработя и в градината. Видяхте ли, колко е красива? От там се вижда и лятната къща на БенКаб в Багио. Елате, елате ще Ви покажа…
Без да изчака отговор, Микеланджело остави ръкавиците и шапката си на стълбаq подпряна на една от колоните в залата и с няколко бързи крачки изчезна навън. Последвах го. Едва тогава забелязах, че широката тераса обикаля галерията от всички страни.
Пред очите ми, като декор се спусна красива гледка към планината. Между нея и галерията тиха река се носеше ритуално бавно, за да събере в себе си отражението на скалите, на разперените корони на дървета и надничащите от високо облаци. В най-тясната част на реката част е построен малък павилион, с изящна дърборезба, обграден с блатни калии и лилии. Нежните и бели цветове излъчваха чистота, едновременно ефирна, неуловима, но и достъпна. До мостчето може да стигне само с лодка и едва тогава можеш да преминеш в тази чистота и ефирност. Спокойствието, като невидим, но осезаем воал се разтилаше над безупречно надиплените елементи на пейзажа – планината, реката, павилиона, цветята, мостчето.
Можех да остана потопена в тази гледка с часове. Пейзажът танцуваше, нежно раздвижван от следобедните снопове лъчи, които се сипеха по склоновете на планината и потъваха в бавната река.
– Хареса ли Ви? Гласът на младия мъж ме извади от унеса. И се сетих, че все още незнам името му.
– Красиво е. Много. Обичам изящестната и сдържана елегантност на Изтока. Невероятна е лекотата, с която е подчертана хармонията между природа и човешко присъствие. Човекът присъства, но никога не се натрапва в пейзажа. Права ли съм? Извинете ме, но не разбрах Вашето име. Само за напомняне – аз съм Валентина. Скромен пътешественик от България.
– Мишел. Борец за хармония в цветовете и търсещ такава в човешките взаимоотношения. Произход – поливалентен. И да права сте. Хората на Изтока умеят да внесат щтрих към пейзажа, без да го променят. Да присъстват, без да се натрапват. Усещат хармонията и знаят как да я подкрепят, без да оставят следи в съвършенството, така че то да изглежда недокоснато и недостижимо.
– Мишел, може ли да Ви попитам нещо? Не е нужно да отговаряте, ако не искате. Може ли?
– Разбира се.
– Защо сте тук? На какво очаквате БенКаб да Ви научи? Едва ли е заради някоя супер техника на рисуване. Мисля,че знаете доста за рисуването и за живота.
Мишел се усмихна първо на себе си, а после и на мен.
– Не, не е заради техниката. Тя е занаятчийската част в упражнението, а аз съм наблюдателен и не се страхувам да експериментирам. Просто исках да погледна отблизо и него, и картините му. Исках да разбера откъде идва вътрешната им сила и енергия… Освен това БенКаб е учил и фотография, така, че познава силата и на двете изкуства. Забавно е.
Докато говореше, без да ме поглежда, Мишел изпъна ръцете си напред, а с палци и показалци оформи нещо, като обектив или малко платно, през които разглеждаше пейзажа пред нас. После отпусна ръце върху перилата на терасата и обърна лице към мен:
– Знаете ли коя е основната разлика между пейзажа и фотографията?
– Мога да гадая. Например, че във фотографията е важен отделният елемент, който прави разказа. Всъщност неискам да гадая, защото Вие ще ми кажете.
– Пейзажа е изкуство на внасянето на детайлите върху чистото платно, а фотографията е изкуство на отстраняване на ненужните детайли от кадъра, за да направите фотографията „говореща“.
Той отново протегна ръце напред и оформи кадър-платно с пръстите си:
– И още нещо разбрах за времето, прекарано около Бен. Ако човек попадне на правилния учител, може да научи много повече, отколкото в най-престижния колеж по изкуствата. Без излишна загуба на пари и време.
– Навярно е така. Останалото е въпрос на талант и на вътрешно огънче за работа. Всъщност, съгласна съм. Нооо, да срещнеш Учителя си, за повечето хора е мисия невъзможна. Аз все още го търся…
– Когато наистина го търсите, той винаги идва. Но, ако не сте готова, не го разпознавате. Или него, или уроците му. И накрая, ако не Вие него, той Вас намира, но урокът ще стигне до Вас. По един или друг начин. Системата работи без отклонения и грешки. Само дето ние не я проумяваме.
Последва мълчание и останахме потопени, всеки в своя кадър – пейзаж срещу нас. Бяхме, като двама стари познати, които са се срещнали след неон години. Спокойният ход на реката забави и този на времето. На долната тераса, притихнала пред същата красива гледка О. се беше сгушила в прегръдката на баща си. Отнякъде изкочи силното ми желание денят да е свършил, да е настъпило новото утро и ние вече да сме в Урданета. Сърдечен спазъм ми напомни, че днешния ден бе само едно голямо междучасие преди новата среща със съдбата.
– Познаваш ли ги? Мишел бе забелязъл, че гледам към О. и Тома.
– Да, познавам ги. Те са мои приятели. Всъщност те са причината да съм тук.
– Тя е красива. Нежна е, като лилиите в езерото.
– Да, красива е…И е устойчива, като тях. На вид е крехка и чуплива, а всъщност е боец, какъвто човек трудно може да си представи.
В този момент О. извърна глава нагоре и ни помаха с ръка. От слънцето и разходката, бузите и бяха порозовяли, а в очите трептяха пламъчета, раздвижени от усещането за свобода, от красотата и жаждата за живот. Нима е възможно Божият план, да не последва желанията на това създание!!! А знае ли всъщност някой, какво е нужно на душата?
– Слизам при вас! Изпратих въздушна целувка на О. и се обърнах към Мишел, за да се сбогуваме.
– Тя прилича на ангел. Твърде е чиста, за да издържи на земното притегляне.
Думите му ме удариха в сърцето, защото точно това притегляне искахме да задържим. Постарах се да отхвъря от съзнанието си казаното от Мишел:
– Мисля, че точно от такива ангели имаме нужда, за да запазим непокътнато кътче рай в тази реалност.
Непознатият познат, приятелски поръси с щипка надежда, надеждата ми за О.:
– Незнам, какво ви е довело тук, но на Филипините чудесата ни следват сами. Пожелавам ви всеки да намери своето.
После разпри ръце театрално и изрецитира нещо на испански и веднага го преведе: – “Дървото, чиито листа трептят, копнее за нещо.“ Всички копнеем за нещо, Валентина. Всички…
– „Дървото, което с трепет слуша как цветята цъфтят – копнее за нещо“. Сега Мишел ме гледаше с изненада, затова побързах да разсея учудването му от неочакваното поетично познание:
– Не, не знам нищо за автора. Даже незнам кой е. Просто днес прочетох това четиристишие в един парк. Нищо повече. Чиста случайност.
– Все още съм учуден. Думите са ви спрели, това определено е нещо. Усмивка земени учудването:
– Този поет винаги е бил на почит в моя род. Казва се Диего Уртадо де Мендоса. Испанец, от благородно потекло. В енциклопедиите срещу името му пише – поет, публицист, хуманист и дипломат по времето на Карл Пети. Дори е бил посланик на Испанската корона във Венеция и Падуа. Интересно нали?
– Признавам, че до днес не бях чувала за маестро де Мендоса. Харесвам имената на испанските благородници. Звучат многоооо, извинете за думата, сочно и тържествено едновременно.
– Така е..Мишел се засмя на сравнението, още повече, че едвам изрових от паметта си английската дума за „сочно“.
– Знаете ли, Вашата млада приятелка е като такова дърво, което копнее и очаква нещо.
– Само, ако знаехте колко сте прав, Мишел! Само, ако знаехте…
– Натъжихте се…Разбрах, че вече искате да тръгвате, но нека да ви разкажа нещо, набързо. Може пък да Ви помогне, знам ли!? Може ли?
– Добре, давайте… Не можех да си представя с какво разказът на младия художник щеше ме изненада, но знаех, че всяка човешка история заслужава внимание. Знаех, че в един само човешки миг, могат да се проявят неуловимите закони на вечността. В един само миг, ако не мигнем, ако го уловим, Вселената може да ни подхвърли ключ, към онова, което наричаме съдба.
Приседнах на нещо, като перваз на прозореца витирина и приканих Мишел да се присъеднини. Бях готова да слушам.
– Някога, много някога моя пра – пра – баба, на име Изабел е била дъщеря на секретаря на Диего Уртада де Мендоса, по времето, когато той представял короната в Гренада. Изабел израстанала в богатото имение на баща си, също благородник. Баловете и приемите изпълвали ежедневието на Изабел. Но нейната истинската страст било рисуването. Изабел дори имала учител по живопис. Той посещавал знатната млада дама в дома и, през ден, но тя добре знаела, че консервативните традиции на семейството допускали рисуването само, като неангажиращо хоби за една достойна за фамилното си име Сеньора.
Един ден Изабел се разхождала из тесните улички в квартала на антикварните магазинчета. Това било любимото и кътче от града, защото там се намирали множество малки, често и неугледни ателиета на млади или просто неизвестни, все още художници. Та, в този ден, в едно от много ателиета Изабел срещнала млад, красив, а според нея и талантлив художник, без благородническо потекло. Освен титла, липсвали му и пари, а това го правело ненадежден, според критериите на нейното семейство. Тези факти не попречили на Изабел да се влюби в обещаващия и чаровен, млад майстор на четката. Въображението и рисувало живот в ярки цветове – ателие, изложби, пътувания и пак изложби. Почувствала се благословенна от съдбата за шанса да бъде спътница на художник. Баща и, разбира се отхвърлил тази реалност, като възможна. Майка и изразила разбиране само с една сдържана въздишка и един дъъълъг поглед на мълчалива съпричастност. Красивата и единствена дъщеря трябвало да следва традициите на знатното си потекло – договорен брак, с друго знатно потекло, приеми, деца и мъж с политическа и обществена кариера, приет от двора. Амбициозна програма, в която младата жена с независим дух жена, не се виждала вписана. Бурни разправии, заплахи, увещания, молби и пак заплахи – нищо не усмирило духа на Изабел и не охладило чувствата и към нейния избраник. Един ден, прикривана от дойката си, тя просто напауснала семейната резиденция, за да стане част от живота на младия художник. И този живот се оказал такъв, какъвто Изабел го мечтаела – цветен, свободен, с аромат на полски цветя, на бои, терпентин и безсънни нощи преди изложби. Младият художник, престанал да бъде млад, но пък се разделил и с неизвестността си. Негови картини красяли домовете на богати и благороднически фамилии. Получавал поръчки за помпозни портрети и ловни сцени. Все пак негова любима тема си оставал живота на обикновените хора. Нарича ли го художника на уличните мадони, защото обожавал да рисува улични танцьорки, продавачки на цветя, на платове, на риба – нямало значение какви са. Важното било да усети страст в лицата им и жажда за живот. Изабел също рисувала, но по-малки платна и по-скоро за развлечение, отколкото, за да се проявява, като художник. Раждала деца, готвела, опълвала платна за новите картини на мъжа си, въртяла домакинството и ателието.
От влагата ли или от нещо друго, но художникът се разболял. Отначало ставите го болели само през зимните месеци, после започнали да го измъчват непрекъснато. Ставало му все по-трудно да командва пръстите и китките си. Всяко движение причинявало болка. Лековете, безкрайните мазила и минералните бани непомогнали. Пръстите на художника все по-трудно танцували по платната. Тогава Изабел започнала да довършва някои дребни детайли в картините, за да може съпруга и да изпълнява поръчките, които хранели семейството. После детайлите ставали големи елементи, а с напредването на болестта, на практика Изабел рисувала картините. На съпруга оставало само се подпише на тях.
Тази жена нито за миг не изпитала ревност за славата и парите, които нейните картини продължавали да носят на мъжа и. Тя рисувала с вдъхновение. Добила смелостта да рисува мащабни платна, а той само я направлявал и ако имал сили, подготвял някоя от скиците за по-сложните сюжети. Изабел била щастлива, че може да помогне на любимия си. Но той, освен от артрит се разболял и от ревност към нейния талант и щастието да рисува. Решил, че тя го използва и твори на негов гръб. Един ден отказал да подпише вече готово платно със своето име. Искал да накаже Изабел. Искал да покаже, че платната и не струват нищо без неговото име. Изкрещял в лицето и, че тя няма да продаде и рисунка на куче, подписана с нейното име. Изабел била шокирана от разрушителния гняв на мъжа си. Уверявала го, че го обича и почита, както в деня когато избрала него пред богатството и сигурността на произхода си. Плачела, молела се и накрая решила, нека да става, каквото е писано.
Когато поръчителят на картината дошъл да види, плати и вземе платното, в ателието го посрещнала Изабел. Стояла гордо изправена до картината си.
– Не виждам подписа на маестрото, казал куповачът смутен. Може би картината не е довършена?
– Не, довършена е, отговорила бавно, с равен глас Изабел и попитала: Харесва ли Ви?
– Оооо, много. Великолепна е, но защо не е подписана, щом е готова, настоявал платецът.
– Сега ще получите своя подпис, Сеньор.
Неразбиращият клиент, неразбиращо следял с очи Избел. Тя взела от работната маса един въглен, доближила се до статива с картината и поставила долу, точно в центъра, до самата рамка своя подпис. После бавно се обърнала към шокирания клиент и казала:
– Сеньор, можете да вземете своето платно. Отнесете го у дома си и ако семейството или приятелите Ви, не го харесат – върнете го. Няма да ми дължите нищо. Ако го харесат, тогава елате и ми платете.
Изабел напуснала ателието, оставайки собственика на картината зашеметен пред статива и пред първата, лично подписана от нея творба.
Дните минавали, а от клиента нямало никаква вест. Изабел продължила да изпълнява спокойно обичайните си задължения. Някакъв вътрешен глас и подсказвал, че ще получи и парите, и признанието за картината си. Един ден, тя стояла сама пред ново платно на статива. На земята, подпрени на стените събирали прах започнати и недовършени от съпруга и сюжети. Изабел се разкъсвала между тях и недокосваното платно пред нея. Тогава на вратата, откъм голямата веранда пред ателието се почукало. Без да дочакат отговор, посетителите влязли в сумрачното помещение, а заедно с тях нахлула и слънчевата светлина, намерила си път през тежките завеси.
– Красива сте, казъл единият от посетителите. Също, като картината, която сте нарисували. Нека се представя, аз съм приятел на Синьор Родриго Корделес. Впечатлен съм от от това, което видях. Собственик съм на галерии в Падуа и Венеция. Искате ли да нарисувате нещо и за мен?
– Какво бихте искали, попитала Изабел, удивена от спокойствието, с което приема този обрат в живота си.
– Каквото сърцето Ви подскаже, Изабел. Каквото сърцето Ви подскаже. Ръката Ви само ще наподоби красотата, родена там.
И Изабел нарисувала една мистична жена. Тя била с тънък и ефирен воал, който покривал едната половина от лицето и. Така жената сякаш гледала към зрителя с две различни лица. Изабел, обичала да казва, че когато свалим от себе си воалът на илюзиите, започва истинският ни живот. Или поне така разказва семейната легенда за тази силна, талантлива и очевидно смела жена. Съпругата на нейния най-голем син, кръстила първородната си дъщеря Изабела. Така било поставено началото на нова традция в семейството – всяко първородно момиче да се казва Изабел. Моята баба твърдеше, че това име носи късмет на семейството. Тя самата се казваше Изабел. Колкото и да звучи невероятно, но в нашето семейство първородните деца са винаги момичета, независимо, колко момчета се раждат след това. Майка ми казваше на сестрите ми, че по този начин, във всяка една от тях се преражда частица от силния дух на онази Изабел.
Мишел замълча. В тишината оживяваха картини и образи от разказа на Мишел. Той пръв наруши мълчанието:
– Виждате ли, животът наистина е необикновен, цветен и вълнуващ. Трябва само да се научим да го живеем, да го наблюдаваме, да му се радваме и да му благодарим.
Направи кратка пауза и добави:
-….И да го споделяме, Валентина. Хубаво е да споделяме. Животът е групово занимание, за разлика от раждането и смъртта.
Бях съгласна с Мишел, но в онзи миг ми се мълчеше и не ми се споделяше. А през съзнанието ми се изтъркули мисълтта, че дори личните ни уроци имат значение, само, ако са споделени с другите. Иначе изчезват в черната кутия на егото.
– Благодаря Ви Мишел. Красива история.
– Да, красива е. Тази история ме научи на нещо важно: застанеш ли пред съдбата с открито сърце, тя няма да те подведе. Тогава енергията на живота потича, като пълноводна река и отмива всички съмнения, които ти пречат да бъдеш себе си.
– Май всички ние сме, като дървета, които трептят, защото копнеят за нещо. Мишел, а как завършва историята на Изабел?
– Завършва така, както Изабел заслужава. Тя станала известен художник. Канели я да декорира богати домове и обществени сгради. Имала свое ателие и помощници. Организирала безплатни курсове по живопис за момичета и жени, които нямали пари за скъпи уроци. Издържала семейството си и се погрижила за лечението на съпруга си. Болките неотминали съвсем, но станали по-поносими и се усилвали само през зимата. Той си върнал способността да рисува, а Изабел го подкрепяла с цялата любов, на която била способна. Когато след дълга пауза, съпругът и завършил първата си самостоятелна картина, на мястото за подпис написъл:“Вдъхновено от Изабел“.
– Божеее, наистина красива история. Незнаех какво друго да кажа. Другото, беше неловко за споделяне. Докато Мишел разказваше историята на Изабел, някъде отвъд времето и пространството усещах силното присъствие на тази изпълнена с цветове жена. Въображението ми изграждаше без колебание, ясно и ярко образа на Изабел. Виждах я как се движи – изправена осанка, отмерени стъпки, как застива пред ново платно със затворени очи, миг преди да насесе първия щрих, как се разхожда в есеннен парк, а стъпките и нежно потъват в жълточервения килим на закъсняла есен.
Виждах я как се спира, съзерцава цветовете, за да затрептят нюансите им след това върху платното.
Усещах как всяко движение в картините, се заражда първо в сърцето и, а после извивки, докосване, ромон, умора, очакване – всичко се слива тон след тон, щтрих след щтрих, за да бъде уловен един миг, преди да се е слял с Вечността. Виждах я как пие чай и топли пръстите си в стените на чашата, загледана в дъжда, който разчиства пътя на новото лято…
– Много художници ли се раждат във Вашия род? – Въпросът беше към Мишел, но всъщност беше „кукичката“, с която се закачих и върнах в реалността
– О, да. Във всяко поколение имаме своите художници. Но естествено не всички са успешни, известни или особено надарени. А и това не е нито нужно, нито възможно. Но всички чувстваме цветовете, чувстваме живота. Моята баба Изабел, казва, че щастието е талант, а не просто цел и за да го преживееш трябва да му се посветиш. Според нея има хора, които нямат сетива за щастието и дори да се препънат в него, пак няма да го разпознаят.
– Изабел е права. Мишел, аз наиситна трябва да тръгвам. Още веднъж благодаря за красивата история и за компания. Знаете ли, обещавам да споделя тази история.
Подадох ръка за довиждане и си помислих, че сега Бен Каб ми е по-близък, отколкото, когато влязох в галерията. Само, защото един непознат беше споделил с мен няколко мига и още толкова спомени. Това, което аз споделих беше:
– Мишел, предайте на Бен Каб, че вече има фенове в България. Наистина харесвам картините му. Много. Може би един ден ще ни гостива. Кой знае….? А на Вас щастливи пътища, в щастливи посоки…
– И аз благодаря. Желая ви да намерите онова, заради което сте дошли. Щом търсите нещо, дори ако вие го подмините, то ще ви намери.
Напускайки залата, погледът ми се спря на картина, озаглавена „101плюс безкрай усмивки на съдбата“.
Какво числово неравенство само – една надежда за щастие, срещу безброй възможности на съдбата, които така и няма да опознаем в един само живот. Докато се спусках по стъпалата към изхода се почувствах, като Алиса в страната на чудесата. Которакът беше изчезнал, но усмивката му витаеше някъде пред мен и ме водеше към следващата спирка на съдбата, на пътешествието, а и на деня. А той все още небеше свършил.

Comments are closed